Любовникът на девицата

— И дори тогава мислех, че е много възрастна.

— Беше само на двайсет и една.

— Е, за мен това беше преклонна възраст: аз бях само на шестнайсет. — Тя се престори, че трепва от изненада. — О! Както и вие. Не ви ли се стори странно, че се жените за жена, толкова по-възрастна от вас?

— Не бях изненадан — каза той с равен тон. — Възрастта и положението й ми бяха известни.

— И все още нямате деца?

— Бог още не ни е благословил.

— Струва ми се, чух някаква незначителна мълва, че сте се оженили за нея от любов, от страстна любов, и противно на желанията на баща ви — предизвика го тя.

Робърт поклати глава.

— Той имаше възражения само защото бях толкова млад. Още нямах седемнайсет години, а тя беше само на двайсет и една. И предполагам, че щеше да ми избере по-добра съпруга, ако му бях дал този шанс. Но той не ми отказа позволение, щом го попитах, а Ейми донесе добра зестра. В Норфолк имаха добри пасища за овцете, а в онези дни баща ми имаше нужда да увеличи приятелите и влиянието ни в източната част на страната. Тя беше единствената наследница на баща си, а той беше достатъчно доволен от този брак.

— Несъмнено е бил! — възкликна тя. — Синът на херцога на Нортъмбърланд да вземе момиче, което никога не е стъпвало в двора, което едва може да си напише името, и което, в момента, когато съпругът й изпадна в беда, не правеше нищо, освен да си стои у дома и да плаче!

— Доста подробна трябва да е била тази незначителна мълва, която е стигнала до ушите ви — отбеляза Робърт. — Изглежда, знаете цялата история на брака ми.

Виновният кикот на Елизабет бе прекъснат рязко, когато придворната дама се появи зад тях.

— Ваша светлост, донесох ви шал.

— Не съм искала — каза Елизабет, изненадана. Тя се обърна отново към Робърт: — Да, разбира се. Чувах да се говори за женитбата ви. И за това що за жена е съпругата ви. Но го бях забравила.

Той се поклони: усмивката напираше да се появи върху устните му:

— Мога ли да подпомогна още малко паметта ви?

— Е — каза тя закачливо, — онова, което все още не знам, е защо, на първо място, сте се оженили за нея, и, ако е било от любов, както чух, дали все още я обичате.

— Ожених се за нея, защото бях на шестнайсет, млад мъж с гореща кръв, а тя имаше хубаво лице и беше податлива на ухажванията ми — каза той, като внимаваше да не позволи казаното да прозвучи твърде романтично на тази изключително критична слушателка, макар да помнеше много добре как бяха стояли нещата, и че тогава беше луд по Ейми, опълчвайки се срещу баща си и настоявайки да я вземе за своя съпруга на всяка цена. — Жадувах да стана женен мъж и да порасна — мислех си, че така ще стане. Имахме няколко години, през които се чувствахме добре заедно, но тя беше любимото дете на баща си и беше свикнала да я глезят. Честно казано, предполагам, че и аз бях любим син и бях презадоволен. Всъщност бяхме двойка разглезени, непокорни деца. Не се погаждахме много добре, след като чарът на новостта отмина. Бях в свитата на баща си в кралския двор, както знаете, а тя остана в провинцията. Тя нямаше влечение към дворцовия живот и — бог да я благослови — не притежава излъчване и грация. Не притежава умения, необходими за един придворен, и няма желание да ги усвои.

После, ако трябва да кажа истината, когато бях в Тауър и тръпнех в ужас за живота си, отвикнах изобщо да мисля за нея. Тя ме посети един-два пъти, когато и съпругите на братята ми ги посещаваха, но не ми носеше утеха. Имах чувството, че слушам за някакъв друг свят: разказваше ми за реколтата от сено и за овцете, и за препирните със слугините. Просто имах чувството — погрешно, сигурен съм — че тя сякаш ме дразни, показвайки ми, че светът си върви и без мен. Звучеше така, сякаш беше по-щастлива без мен. Беше се върнала в къщата на баща си, беше свободна от петното на позора, сполетял моята фамилия, беше подхванала отново живота от детството си и почти ми се струваше, че предпочита да съм затворен на сигурно място, където не мога да се забъркам в неприятности. Би предпочела да съм затворник, отколкото изтъкнат човек в двора и син на най-изтъкнатия придворен.

Той направи кратка пауза.

— Вие знаете какво е — каза. — Когато си затворник, след известно време светът ти се смалява до каменните стени на килията ти, разходката ти е до прозореца и после обратно. Животът ти се състои само от спомени. А после започваш да копнееш за вечерята си. Тогава разбираш, че наистина си затворник. Не мислиш за нищо, освен за това, което е вътре. Забравил си да желаеш външния свят.

Елизабет на мига стисна ръката му със своята.

— Да — каза тя, за първи път без кокетна нотка в гласа. — Бог е свидетел, че зная какво е. И това помрачава обичта ти към всичко, което се намира отвън.

Той кимна.

— Да. Ние двамата знаем. После, когато ме освободиха, излязох от Тауър като съсипан човек. Цялото богатство и имущество на семейството ни бяха конфискувани. Бях бедняк.

— Здрав и снажен просяк? — предположи тя с усмивка.