Лоцманът

Късият ден в тези северни ширини вече свършваше и слънцето хвърляше косо върху водата прощалните си лъчи, като тук-таме докосваше мрачните вълни с ивици бледа светлина. Бурните ветрове на Северно море сякаш бяха заспали и макар че непрекъснатият пристъп на прибоя срещу брега правеше гледката още по-зловеща, леките бръчки, които набраздяваха дремещите талази, се дължаха само на тихия ветрец откъм сушата. Въпреки това благоприятно обстоятелство океанът изглеждаше заплашителен. Той бучеше глухо и издълбоко, като вулкан пред изригване, засилвайки удивлението и страха, с които селяните наблюдаваха необикновения пришълец, нарушил спокойствието на техния малък залив. Опънала само тежкия си грот и лекия си кливер, издаден далеч пред носа, шхуната се плъзгаше по водата с такава грация и лекота, че приличаше на някакво вълшебно същество и зрителите, откъсвайки очи от морето, се споглеждаха в нямо изумление. Най-после браничарят проговори с тих, тържествен глас:

— Храбрец е тоя, който я управлява. И ако тази ладийка има дървено дъно като бригантините4, които сноват между Лондон и Лийт5, значи е в опасност, на каквато не би се изложил благоразумен човек. Охо, вече е до голямата скала, която винаги подава главата си при отлив. Ала нито един простосмъртен не може да кара дълго по такъв път, без да се удари в земя, макар и тя да е под водата!

Малката шхуна обаче продължаваше да се движи между скалите и плитчините, като от време на време леко променяше посоката. Това показваше, че я води човек, който разбира опасността. А, когато навлезе дотолкова навътре в залива, доколкото беше благоразумно, платната й се прибраха сами, сякаш без помощта на човешка ръка. Тя се полюля няколко минути върху дългите вълни, които идеха откъм океана, след което се обърна по течението на прилива и застана на котва.

Сега селяните започнаха да гадаят още по-оживено какъв е тоя пришълец и каква е целта му. Едни смятаха, че корабът върши контрабанда, други, че има враждебни намерения и се занимава с военна дейност. Подхвърляха се и мрачни намеци, че това е нещо нематериално, защото, твърдяха поддръжниците на тази теория, нито един кораб, сътворен и управляван от човешка ръка, не би дръзнал да се навре в такова опасно място и то във време, когато и най-неопитният в морското дело обитател на сушата би предсказал буря. Шотландецът, като всички свои сънародници не само пресметлив, но и доста суеверен, подкрепяше енергично тази теория и почна да я излага с известна предпазливост и почтителност, но изведнъж синът на Ерин6, който очевидно нямаше определено мнение по въпроса, го прекъсна, като се провикна:

— Дявол да го вземе, два са. Малък и голям. Ако са морски духове, изглежда, че и те като всеки добър християнин обичат да са в приятна компания.

— Два, повтори браничарят. Два! Не ни очаква добро от тях. Два кораба, направлявани от ръка, и то на такова място, където човешкото око не е способно да съзре опасността! Беда ще сполети оня, който гледа нататък. Пък и вторият съвсем не е малък. Гледайте, приятели, гледайте! Какъв красив, голям кораб!

Той млъкна, вдигна бохчичката си от земята, огледа още веднъж изпитателно подозрителните кораби, кимна многозначително с глава на слушателите и продължи, като постепенно се отдалечаваше от брега:

— Няма да се учудя, ако това излезе военен кораб на крал Джордж.7 Хм, отивам право в града да поговоря с хора, които разбират от тия неща. Подозрителни ми се виждат тези кораби. Малкият като нищо може да сграбчи човека, а големият да нагълта всички ни и пак да не му стигнем.

Това хитроумно предупреждение изплаши всички наоколо, защото по това време се носеха слухове, че пак са започнали усилено да набират хора за армията. Селяните събраха сечивата си и се разотидоха. И макар, че много любопитни очи следяха от далечните хълмове движенията на корабите, малцина от тия, които се интересуваха за тайнствените пришълци, дръзваха да се приближат до острите канари, опасващи залива.