Майсторите на желязо

— Йеясу ми каза. — Йоритомо поклати уморено глава. — Защо? Какво на земята накара теб от всички хора да направиш такова нещо?

Тоширо въздъхна.

— Един сериозен недостатък в характера ми. Не мога да понасям да греша. — Той наведе глава. Имаше и други причини, но сега не беше необходимо да ги засяга.

— Ти, естествено, разбираш, че това е особено скандално престъпление… заради което трябва да бъдеш одран, след това изтърбушен и накрая сварен жив, нали?

— Да, господарю.

— Но ти направи нещо още по-лошо. Ти ме вкара насила в ръцете на корумпирани, безнравствени хора. А това е непростимо. Но поради чувствата, които някога имах към теб, и заради сестра ми ще ти спестя унизителната смърт, която заслужаваш. Надявам се да не покажеш никаква слабост утре сутринта.

Тоширо падна напред да целуне рогозката в знак на унизителна благодарност. Устните му докоснаха фаталното писмо.

Когато се изправи, Йоритомо попита:

— Кой ще присъства?

— Капитан Камакура.

— А, да… капитанът с петте красиви дъщери…

Глава 18

Тоширо каза на капитан Камакура за работата, която трябваше да свърши малко след изгрев-слънце, после се оттегли в квартирата си в двореца и спа спокойно няколко часа преди един слуга да го събуди. След ритуалното почистване на тялото си той се помоли пред малкия параклис в стаята, после написа кратко, но изразително писмо на госпожа Мишико. Даде писмото на слугата, даде му и пари — гаранция за дискретно предаване, облече една пелерина и отиде в каменната градина.

Като знак на личните си чувства шогунът му беше разрешил да извърши сепуку на верандата. Увит в пелерината си, Тоширо прекара два мълчаливи часа в тъмната, обвита в мъгла градина. Отначало не виждаше почти нищо, но после нощта отстъпи пред дрезгавината, мъглата започна да се разсейва и всичко се виждаше съвсем ясно.

В смъртта той щеше отново да потъне в тъмнина; тъмнина по-дълбока от всяка, която беше виждал. Ако умреше лошо, щеше да бъде захвърлен в пъкъла завинаги; ако умреше добре, душата му щеше да се извиси към светлината, която струи от лицето на Амерацу-Омиками.

Когато слънцето изгря, капитан Камакура се появи, следван от четирима прислужници с нещата, които Тоширо щеше да поиска. Той се изправи и застана настрана, докато слугите постлаха сламени рогозки с изискваната големина, по края с бяла коприна. После сложиха голяма бяла възглавница, на която пратеникът щеше да коленичи. Пред нея беше поставен лакиран поднос с къс, остър като бръснач кинжал.

След като всичко беше подредено, Тоширо подаде пелерината си на един от прислужниците и четиримата се оттеглиха. Пратеникът прегърна капитан Камакура и му благодари за готовността да е негов каишаку-нин, коленичи на бялата възглавница и пое бавно няколко пъти дъх — съсредоточаваше се върху финалния акт, който трябваше да извърши, без да прояви и най-малко колебание или страх. За истинския самурай смъртта беше „лека като перо“ и той всяка сутрин се събуждаше готов да я посрещне.

Капитан Камакура коленичи на определеното място зад пратеника, на три и половина крачки вляво от него, и стисна в две ръце дълъг меч. От двете страни на градината наблюдаваха шогунът и членовете на вътрешния двор. Тоширо видя между тях и сивото кокалесто лице на Йеясу.

Шамбеланът имаше всички основания да е доволен. Беше разколебал вярата на шогуна в неговия пратеник и беше показал, че силата му да влияе върху събитията остава ненамалена. Нямаше да мине много време преди неговата собствена власт отново да заеме място между шогуна и неговите пратеници. Те бяха интелигентни, с добри намерения млади хора като господаря си, но не познаваха живота. Неговият племенник Йоритомо се нуждаеше от по-нататъшно ръководство, преди да бъде оставен да отведе Ни-Исан в следващото столетие. Той, Йеясу, щеше да му осигури това ръководство в малкото оставащи му години.

Предстояха трудни времена. Йоритомо имаше всички необходими качества да преодолее тези трудности, но трябваше да се научи на известна гъвкавост. В древния свят това се бе наричало „двоен стандарт“; душевна гъвкавост, която позволява на човек да се огъва с ветровете на промяната, без да бъде изкоренен.

Тоширо взе ножа, погледна го за момент, сякаш се възхищаваше на смъртоносното му изящество, след това стисна здраво с две ръце дръжката и заби цялото острие в лявата страна на корема си. Задъха се, пое дълбоко дъх, без да изпуска дръжката, и с бавно, внимателно движение сряза корема до дясната страна. Капчици пот се събраха на челото му, но с изключение на очите, които гледаха със страхотна напрегнатост каменния пейзаж пред него, лицето му не показваше никакъв признак на ужасната болка, която си причиняваше. В края на страничното рязане той обърна острието на ножа в тялото си и рязко го вдигна нагоре. Джумонджи; последният страхотен разрез.