Малкаса Пойнт

— „Когато останах съвсем гола — продължи Гормън, — започна да души тялото ми като куче. Облиза с език гърдите ми. Продължи да души дори и най-интимните ми части, като ги допираше с муцуната си.“

Джанис притисна коленете си още по-близо.

— По всичко личи — каза Гормън и затвори дневника, — че тези мемоари отговарят на твоите сведения. Как точно стигнаха до тебе?

— Както Ви обясних в писмото, намерих дневника в една от стаите.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

Тя допи мартинито и кимна.

— Още едно? — предложи Гормън.

— Да, с удоволствие.

Момичето отвори широко очи, като че ли искаше да провери дали клепачите й още се движат добре.

Гормън взе чашата й, наля един пръст от прозрачната течност и я подаде. Тя отпи малко.

— И така…

— Имаш ли нещо против, ако записвам?

На лицето й се появи смущение.

— Нали няма да присъствам в книгата?

— Няма. Нищо от това, което кажеш, няма да бъде написано в книгата, но ще сме по-сигурни, ако имаме твоето изявление относно произхода на ръкописа. Може би не знаеш, но за предишната ни книга имаше обвинения срещу нас относно нейната достоверност.

— Така ли?

— „Ужасът при водопада на Черната река“ — обясни Брайън. — Някои хора ни обвиниха, че сме измислили цялата ужасна история.

Джанис се намръщи.

— Но вие не сте измислили нищо, нали?

— Разбира се, че не сме — каза Брайън. — Но нямахме много доказателства, с които да подкрепим твърденията си. Затова искаме да запишем на касетофон думите ти. И ако някой започне да се занимава с нас, ще имаме записа на твоето изявление, с което ще докажем, че днешният ни разговор наистина се е състоял.

— Аха — тя кимна. — Разбирам. Добре, съгласна съм.

Гормън взе малкия касетофон от тоалетката и го включи.

— Следва изявлението на Джанис Крогън от Малкаса Пойнт, Калифорния, в което обяснява как е намерила дневника на Елизабет Торн — той се наведе напред и постави касетофона до нея върху леглото.

— Добре — започна тя. — Казвам се Джанис Крогън. Семейството ми притежава мотела „Уелкъм Ин“ тук, в Малкаса. Аз помагам в мотела. Намерих дневника миналото лято в стая номер девет. Беше през юни, в края на юни. Нямаме камериерки. Татко казва, че това са разходи, които те погубват. Аз и майка ми — ние почистваме. Така намерих дневника. Беше под едно легло в стая номер девет. Казах ли го вече? Както и да е, стаята беше девет. Навярно някой от гостите го е загубил там.

— Имаш ли представа кой може да е бил? — попита Гормън.

Тя поклати глава и изду с език лявата си буза. Намръщи се на питието и отпи още една глътка.

— Може да е стоял известно време. Не знам. Два дни преди това в номер девет имаше една жена с дете. Това беше, когато… когато… онзи тип…

Изведнъж лицето на Джанис се сви. Затвори и стисна клепачи, устата й се изви в пародия на усмивка и от очите й потекоха сълзи. Хлипайки силно, затисна с длан очите си. Другата й ръка трепереше и разлюля питието в чашата.

Брайън взе чашата от пръстите й. Джанис се приведе и зарови лице в двете си ръце. Той седна до нея и прегърна разтрепереното й тяло.

— Успокой се — каза утешително и стисна рамото й. — Всичко е наред, Джанис.

— Съжалявам — успя да промълви между хлипанията. — Вие трябва…

— Шш-шт — той нежно погали косата й.

Потупа гърба й. Тя се дръпна, когато я докосна, но той усети приятната топлина на тялото й.

Бавно тя възвърна самообладание.

Гормън й подаде книжна салфетка. Момичето попи сълзите и избърса очи. След това седна изправена и пое дълбоко дъх, който изпусна треперейки.

— По-добре ли си? — попита Брайън.

— По-добре съм — тя подсмръкна и разтърси глава, като че ли засрамена от поведението си. — Съжалявам. Мислех… мислех, че съм го забравила. А всъщност, май не съм — усмихна се вяло. — Този тип, за когото ви разказвах… той… господи!

Ръката на Брайън погали съчувствено гърба й.

— Успокой се — каза той.

— Хванах го, когато се опитваше да влезе в едно от бунгалата — каза тя бързо, като че ли да приключи по-скоро. — Водеше със себе си едно момиченце, малко дете на име Джони. Беше убил родителите й. Беше я отвлякъл и, господи, какви ужасни неща й правеше! Разбрах всичко това по-късно. Но този тип, казваше се Рой, ме сграбчи и двете ни завърза в една от стаите… Изнасили ни.

— Какъв ужас — промълви Гормън.

— Да. Той… той беше… толкова гаден — тя стисна здраво устни, мускулите на челюстите й изпъкнаха и шумно пое въздух през ноздри. — Както и да е, това се случи два дни преди да намеря дневника. Не зная дали Рой има нещо общо с него. Джони успя да се освободи и избяга, а той хукна след нея. Тогава го видях за последен път. Просто изчезна, както и четирима от нашите гости. Всичките, петима души… — тя сви рамене. — Като че ли изчезнаха от лицето на земята.

Вдигна чашата от пода и отпи.