Малкият убиец

— О, Дейв, някога бяхме само ти и аз. Ние се защитавахме един друг, а сега защитаваме бебето — но не получаваме никаква защита от него. Разбираш ли? Докато лежах в болницата, имах време да поразсъждавам за много неща. Светът е зъл.

— Така ли?

— Да. Зъл е. Но законите ни пазят от него. Когато няма закони, защитава ни любовта. Ти си защитен от мен и възможността да те нараня благодарение на моята любов. Ти си уязвим за мен, за всички хора, но любовта те брани и закриля. Аз не изпитвам никакъв страх от теб, понеже любовта смекчава всички твои раздразнения, неестествени инстинкти, омраза и незрялост. Но бебето? То е твърде малко, за да разбере любовта и законите й или каквото и да било, до момента, в който не го научим. През това време ние ще бъдем уязвими за него.

— Уязвими за едно бебе? — той я отдръпна от себе си и се засмя тихо.

— Бебето знае ли разликата между това, което е правилно, и онова, което не е? — попита тя.

— Не. Но ще я научи.

— Така е, обаче то е толкова мъничко, няма никаква представа що е морал и нравственост и е абсолютно лишено от съвест. — Тя се спря. Ръцете й се свлякоха от тялото му и тя се обърна внезапно. — Този шум. Какво е това?

Лейбър огледа помещението.

— Не чух — започна той.

Тя се втренчи във вратата на библиотеката.

— Там, вътре — прошепна бавно.

Лейбър прекоси стаята, запали лампите в библиотеката, огледа помещението, след което ги угаси.

— Няма нищо — рече и се върна при нея. — Ти си на предела на силите си. Хайде да си лягаме — веднага!

Изгасяйки осветлението, те започнаха бавно да изкачват стълбите към горния етаж, потънали в безмълвие. Щом стигнаха горе, тя първа наруши мълчанието.

— Извинявай за всичко, скъпи. Наговорих ти пълни глупости. Прости ми — адски изморена съм.

Той й отвърна с разбиране.

Тя се спря за момент пред вратата на детската, изпълнена с нерешителност. В следващия момент, стиснала здраво медната дръжка, тя я натисна и отвори вратата. Той проследи с поглед как тя се приближава внимателно до кошарката, как поглежда надолу и се вцепенява, сякаш са я ударили в лицето.

— Дейвид!

Лейбър пристъпи напред и се надвеси над детето.

Лицето на бебето беше яркочервено и мокро; малката му розова устица се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше; очите му искряха в огнено синьо. Ръцете му се стрелкаха из въздуха.

— О — каза Дейвид, — то е плакало.

— Дали? — Алис Лейбър се хвана здраво за парапета на кошарката в усилие да се задържи на краката си. — Не съм го чула.

— Вратата беше затворена.

— Затова ли диша толкова тежко, а лицето му е цялото зачервено?

— Сигурно. Горкото мъниче. Да плаче сам-самичко в тъмното. Може да спи при нас тази нощ, ако продължава да плаче.

— Така само ще го разглезиш — заяви жена му.

Лейбър усети погледа й, който го следеше, докато преместваше кошарката от детската в тяхната спалня. Той се съблече тихо, приседнал на края на леглото. Изведнъж надигна глава, изруга под носа си и изщрака с пръсти.

— По дяволите! Забравих да ти кажа. Трябва да летя до Чикаго в петък.

— О, Дейвид — гласът й се изгуби в стаята.

— Отлагах това пътуване през последните два месеца, но сега вече ми се налага на всяка цена да отида.

— Страх ме е да остана сама.

— Нали ще имаме нова готвачка до петък. Тя ще е в къщата през цялото време. Мен няма да ме има само няколко дни.

— Страх ме е. Не знам от какво. Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Сигурно полудявам.

Той вече бе в леглото. Тя изгаси осветлението и той чу стъпките й покрай леглото, отмятането на завивките, пъхването й вътре до него. Той усети топлия й женски мирис до себе си и каза:

— Ако искаш да изчакам два-три дни, вероятно ще мога.

— Не — отвърна тя неубедено. — Върви. Знам, че е важно. Само дето продължавам да си мисля за онези неща, които ти казах. За законите, любовта и защитата. Любовта те защитава от мен. Но бебето — тя си пое дълбоко дъх. — Какво те предпазва от него, Дейвид?

Преди той да може да й отговори, преди да успее да й каже колко нелепо звучи това по отношение на невръстни младенци, тя внезапно включи нощната лампа и се изправи в леглото.

— Виж — каза тя, сочейки.

Бебето лежеше будно в кошарката си, взирайки се право в него с дълбоките си, пронизващи сини очи.

Светлината отново изгасна. Тялото й под завивките потрепери.

— Не е особено приятно да се страхуваш от нещо, което си родила. — Шепотът й се понижи, стана дрезгав, напрегнат, бърз. — Той се опита да ме убие! Сега лежи тук, слуша ни как си говорим и чака да заминеш, за да може отново да направи опит да ме убие! Така е, кълна ти се! — почти просъска тя и се заля в ридания.

— Моля те — постара се да я успокои той. — Недей така, моля те.

Тя плака в тъмното доста време. Накрая се поуспокои и все още потрепвайки, се притисна в него. Дишането й стана равно, топло, спокойно, тялото й поотпусна изострените си рефлекси и тя заспа.

Той също се унесе в дрямка.

Точно преди уморените му клепачи да се отпуснат тежко, потапяйки го в дълбоки и дълбоки талази, той долови необичаен тих звук, говорещ за будно присъствие в стаята.

Звук от малки, влажни, розови еластични устенца.

Бебето.

После го обгърна сънят.