Марс плюс

Деметра погледна назад към тръбата — същата черна безкрайност. Надясно имаше други плоски шестоъгълници. Опита се да погледне надолу, към мястото откъдето проксито бе започнало изкачването, но главата със сензорите не бе в състояние да се извие дотолкова. След още петдесетина стъпки — забиване в процепа, захващане и издърпване, — Деметра реши, че всичко е много отегчително.

— Ъм, разказвачо?

— Да, миз Кафлън?

— За какво се използва това прокси, когато не го яздят туристи?

— Робот по поддръжката. Предназначен е да пълзи по поддържащите рейки на сателита и да инспектира за метеорни повреди във видимата повърхност на клетките. Извършва функциите си като интерполира…

— Благодаря. В момента има ли наоколо проксита, които да работят на някакви обекти? Има ли нещо интересно за гледане?

— Операции по поддръжката се извършват единствено, когато е засечена действителна повреда. Разбира се, ние разполагаме с интересни презентации, които…

— Не, благодаря. Ъъъ… това е завършен и напълно функциониращ енергиен сателит, нали?

— Слънчева енергийна станция четири започна подготвителните операции за стартиране на 14 декември 2034 г. В пълен режим тя пристъпи…

— Добре, добре. Но имате и една станция в процес на строеж. — Деметра си спомни думите на Сорбел. — Май над Скипарели?

— Това ще бъде Станция шест.

— Има ли някое прокси, което да наема? Ще ми бъде интересно да видя конструктивната ви техника.

— На обекта все още не са инсталирани туристически проксита.

— А не можеш ли да ме включиш към работещ робот? Ще приемам само визуалните сигнали. Няма да се намесвам в неговата дейност.

— Ще проверя дали има възможност — отговори ИИ.

Изображението във визьора се изпълни със статични смущения и Деметра се озова в центъра на нещо, приличащо на букет от ръце. Те бяха съединени по две или повече и се движеха над главата на проксито със сензори като тичинки на цвете. Някои имаха захващащи челюсти, които държаха парчета от неправилно оформен метал и ги поставяха на определеното им място. Други завършваха с инструменти, подобни на закривени поялници и занитващи чукове, които последователно се вдигаха и падаха върху панелите в стената, намираща се на два метра от лицето на Деметра.

Сцената по нищо не приличаше на широките панели на другата енергийна станция, изпълнена с проблясващи шестоъгълници, пресечени със сребристи жици. Металните парчета тук бяха насечени и дебели няколко сантиметра. Стоманена плоча, предположи Деметра, но цветът, където се докосваше дъговият разряд, бе странен — пурпурен. Може би беше някаква сплав?

Тя искаше да види нещо повече, но не разполагаше с контрол върху сензорната глава, която се управляваше от програмата, насочваща работата на машината. Но от картината, която получаваше, прецени, че работата се извършва в голям кух цилиндър десетки метри в диаметър. Пространството беше затворено и сцената се осветяваше от високоинтензивните отблясъци на работните фарове. Отстрани изглеждаше, че роботът прибавя една втора вътрешна стена към първата, оформила металната кутия.

Защо й е на една енергийна слънчева станция двойна стена? Деметра бе разбрала от разказа, че тези сателити са напълно автоматични и не е необходима намесата на човек, а също и че помещенията за трансформаторите и микровълновите предаватели са малки по размер — три, най-много четири метра във всяка посока. Полагането на слоя дебел метал би могло да служи като защита на критичните компоненти срещу астероидни удари, особено при определена близост с Пояса. Но моделът на марсианските орбитални конструкции не беше такъв, поне доколкото бе видяла. Слънчевите сателити очевидно разчитаха на функционалността и непрестанната мобилна поддръжка. Строежът на бункери в небето просто не подхождаше на установената традиция.

— Разказвачо, какво гледам? Това да не е някаква хибридна станция, например реактор за енергийно снабдяване на прелитащите кораби?

Визьорите й потънаха в мъртвешко черно без звезди, без кабели, без посоки. Главата на Деметра се изпълни с празнота. Ръкавиците й потрепериха и застинаха. Слушалките в ушите й генерираха постоянно ниско бръмчене. След трийсет секунди, или може би трийсет минути, трийсет часа, на сензорно изгнание, отново чу гласа на ИИ коментатора.

— Съжалявам. Бяхте включена към друг източник на данни.

— Значи това не беше Слънчева енергийна станция шест?

— Не. Какво мислите за марсианската геология, миз Кафлън?

— Гео…? — за един момент езикът й се залепи за небцето. Нужно бе усилие на волята, за да го освободи. — За какво, по дяволите, говориш?

— Нищо… С това приключихте симулативното пътуване до марсианските енергийни станции. Приятен ден.

Ниското бръмчене в ушите й спря. Визьорите щракнаха веднъж и се изключиха. Деметра поклати глава и свали В/Р шлема и ръкавиците. Внезапно усети, че не се чувства добре.

Търговски квартал, 2/9/6, 13 юни