Мистерията на изчезналия амулет

– Защо лорд Господар те погледна и си тръгна? Какво си ти, Баронс?

– Този, който никога няма да те остави да умреш, а това е повече, отколкото някой в живота ти е бил способен да ти каже, госпожице Лейн. Повече, отколкото е могъл да направи.

– В’лане...

– В’лане със сигурност не дойде да те спаси в пещерата, нали? Къде беше тогава златният ти принц?

– Писна ми от измъкванията ти! Какво си ти? – приближих се до него и го ударих в рамото. – Отговори ми!

Той избута ръката ми.

– Току-що го направих. Това е всичко, което ще получиш. Приеми ме или ме остави! Остани или си върви!

Загледахме се кръвнишки. Изглежда, само това правехме вече. Но в мен нямаше истински хъс за бой и той го усети.

Когато отидох до дивана и седнах, той се обърна.

– Приемам, че отново си самата себе си – каза той, загледан в огъня.

– Откъде знаеш?

– Прекарах последните няколко дни да проучвам усложненията от това, което направи, за да открия дали е обратимо. Научих, че ефектът от яденето на Ънсийли е временен.

– Ако си бе направил труда да се появиш в понеделник, щях сама да ти го кажа.

Той се обърна.

– Изчезнало е толкова бързо?

Кимнах.

– Напълно ли си възстановена? Можеш ли отново да усещаш копието?

– Не се страхувай! Твоят детектор на ОС се върна – казах горчиво. – О, изглежда, че О’Баниън е заел мястото на Малуш при лорд Господаря. – Разказах му за посещението на по-младия брат, за това, че е ял Ънсийли.

Баронс седна на другия край на дивана. Дори с цялото разстояние между нас, бяхме твърде близо. Спомних си усещането за дивото му, наелектризирано тяло върху моето. Спомних си как лежах под него с разкъсана до врата тениска и какво бе изражението на лицето му. Погледнах встрани.

– Ще защитя магазина срещу него. Ще бъдеш в безопасност, стига да си вътре.

– Ако съм била вече татуирана, защо не си могъл да ме намериш, когато В’лане ме отведе във Фае? – Това бе малко нелогично и ме тормозеше.

– Знаех, че си във Фае, но не можех да те проследя там. Световете се местят постоянно и става невъзможно да проследиш... сигнала.

– Защо ме накара да нося гривната, щом вече съм била татуирана?

– За да обясня как съм те намерил, ако се наложи.

Изсумтях.

– Каква оплетена паяжина плетем, а? Наистина ли действа като проследяваща гривна? – той поклати глава. – Прави ли изобщо нещо?

– Нищо, което да те засяга.

– Какво направи лорд Господар, за да ме накара да му се подчинявам?

– Салонни трикове. Нарича се Гласът. Друидско умение.

– Ти владееш същия салонен трик. Може ли друг да се научи да го прави? Например аз?

– Съмнявам се, че ще живееш достатъчно дълго, за да го научиш.

– Ти си го научил.

– Нямаш обучение.

– Изпробвай ме!

– Ще си помисля.

– Това ли използва за баща ми? Това ли го накара да си тръгне на другата сутрин, след като спорихме цяла нощ и аз не успях да го убедя?

– Щеше ли да предпочетеш да остане?

– Това ли използва отново, когато се обади тук, докато бях във Фае за месец? – Започвах да разбирам методите му.

– Трябваше ли да го оставя да долети тук и да го убият?

– Защо не ми каза за манастира, Баронс?

– Те са вещици и лъжци. Биха ти казали всичко, за да те спечелят на своя страна.

– Звучиш като друг, когото познавам. – Всъщност, звучеше като всеки друг, когото познавах.

– Не ти давам обещания, които няма да спазя, и ти дадох копието. Те биха ти го взели. Дай им половин шанс и виж какво ще направят! Не идвай да ми хленчиш, когато те прецакат!

– Ще отида в манастира след няколко дни, Баронс – казах аз. Това беше предизвикателство. Беше като: „По-добре ми дай свободата, която искам!“. След всичко, което бях преживяла, чувствата ми към нещата се бяха променили. Той и аз бяхме партньори, не детектор и директор на ОС. А партньорите имат права. – Ще прекарам известно време там и ще видя на какво ще ме научат.

– Ще бъда тук, когато се върнеш. И ако старата жена се опита да те нарани, ще я убия.

Едва не промърморих „благодаря“, но се спрях.

– Знам, че няма мъже Шийте зрящи. – Той понечи да каже нещо, но преди да ми подхвърли съдържателен коментар, добавих: – Спести ми го! Знам, че си мъж и знам, че ги виждаш. Няма нужда да преговаряме това. Също така знам, че си суперсилен и че рядко докосваш копието. От колко време ядеш Ънсийли, Баронс?

Той ме зяпна за момент, после раменете му започнаха да се тресат, гърдите му да тътнат, тъмните му очи проблеснаха развеселено и той се разсмя.

– Това е напълно логично предположение – настръхнах.

– Да – каза той накрая, – така е. Стресна ме с логиката си. Но не е вярно.

Присвих очи.

– Може би затова Сенките не те ядат. Не са канибали, а ти си пълен с братята им. Може би не харесват тъмно месо.

– Е, намушкай ме! – каза той тихо.

Плъзнах ръка под якето и хванах дръжката на копието. Беше чист блъф. И двамата знаехме, че няма да го направя.