Мостът на птиците

— Не се безпокой — успокои ме Ли Као. — Светът на мъртвите е място, доста трудно за опознаване, но наблюдаването на призраци е съвсем проста работа. Я се вгледай в това място в стената, където преди се е намирала вратата. Взри се внимателно и продължавай да се взираш докато забележиш нещо необичайно.

Така и постъпих, докато очите започнаха да ме болят.

— Господарю Ли, забелязвам нещо, което ме озадачава. Едва видимата сянка над розовия храст не може да е причинена от клоните или от облаци, минаващи пред луната. На какво се дължи?

— Чудесно — отвърна ми. — Ти вече забеляза сянката на призрака. А сега, Воле, изслушай ме внимателно. Ще ти кажа нещо, което може и да ти се стори глупаво, но е вярно. Видиш ли някъде сянката на призрак трябва да си дадеш сметка, че мъртвите искат да ти покажат нещо. Научи се да си представяш сянката като меко и приятно одеяло, с което би искал да се покриеш. Много е лесно. Ще успокоиш ударите на сърцето си и ще прочистиш ума си от всичко. Ще оставиш в него само едно приятно меко одеяло. А сега се опитай мислено да се завиеш с него, да го придърпаш над главата си. Спокойно… спокойно… Не, не така. Прекалено много се напрягаш, а тази работа не изисква никакви усилия. Мисли само за удобство и топлота. Спокойно, вече ти обясних как. Така… добре. Я ми кажи сега какво виждаш?

— Господарю Ли, тухлите на стената ги няма и вратата пак се появи на мястото си! — прошепнах. — Отворена е, кладенецът не е покрит, а бурените ги няма.

Така и беше, макар и описаната по-горе картина сякаш бе обградена от размита рамка. Чух как някъде в далечината стражът удари три пъти с дървеното клепало. И тримата седнахме на тревата. Окълвания Хо се присегна и ме стисна за рамото.

— Мило мое момче, сега ще видиш нещо много красиво. Ще разбереш, че има красота, която може да те натъжи — рече тихо.

Над главите ни се простираше Великата звездна река, наподобяваща диамантена огърлица, обвила черния кадифен врат на небето. Канелените дръвчета бяха обсипани с роса. Тухлената стена изглеждаше посребрена. Стволовете на бамбука наподобяваха дълги пръсти, поклащани от вятъра и сочещи към луната. Чу се мелодията на флейта. Флейта, каквато никога не бях чувал. Мелодията се повтори няколко пъти, тихо и тъжно, но всеки път с едва доловими изменения, благодарение на които всеки звук заприлича на цвете, пърхащо из въздуха. Сред дърветата се появи странна пробляскваща светлинка.

Затаих дъх.

Към нас се доближи призрак, танцуващ в такт с хипнотизиращия ритъм на флейтата. Сияйната звезда бе толкова красива, че сякаш нечия ръка ме стисна за сърцето и спря дъха ми. Призракът бе облечен в дълга бяла роба, украсена със сини цветя. Танцуваше по пътеката с неописуемо изящество и гъвкавост. Всеки жест на ръцете, всяко поместване на краката, всяка извивка на бялата роба говореха за съвършенство. Очите на призрака обаче бяха широко отворени и изпълнени с отчаяние.

Ли Као се наведе към мен.

— Погледни зад себе си — прошепна.

Сторих го и видях, че вратата бе започнала да се затваря. Затваряше се много бавно, но все пак малко по-бързо отколкото съумяваше да танцува момичето. Проумях, че музиката всъщност бе верига, оковала танцьорката. Болката и отчаянието в очите й нарастваха, докато наблюдаваше бавно притварящата се врата. Две призрачни сълзи, подобно на прозрачни бисери, започнаха да се стичат по бузите й.

По-бързо, започнах да се моля на ум. Трябва да танцуваш по-бързо, прекрасно момиче.

Това обаче не й бе по силите. Скована от музика, чийто ритъм не можеше да измени, тя продължи да плува във въздуха към нас подобно облак, с грациозни движения, изпълнени с желание. Ръцете, краката и дългата й роба извършваха движения, призрачни като дим.

Пръстите й, отчаяно присягащи към вратата, също бяха подчинени в движенията си на ритъма на музиката. Закъсня.

Вратата плътно се затвори и се чу жестокото изщракване на бравата. Сияйната звезда за миг остана неподвижна и внезапно, подобно на повей от леден вятър, ме обля вълна от неописуема скръб. След това призракът изчезна. Изчезна и музиката, кладенецът отново се оказа покрит, пътеката се изпълни с бурени, а пред погледа ми отново се изправи отворът на стената, зазидан с тухли.

— Всяка нощ танцува и всяка нощ се моля да й стигнат силите да премине през вратата и се озове при своя капитан — поясни тихо Окълвания Хо. — Не успява обаче да танцува по-бързо, отколкото й позволява ритъмът на музиката. Клетата Сияйна звезда е обречена да танцува до края на вечността.

Ли Као междувременно се бе замислил и тихо си тананикаше секналата преди малко мелодия. Внезапно удари с ръка по коляното си.