Мостът на птиците

Вратата се отвори и от нея излезе един господин, който притежаваше шест различни къщи в шест различни града и бе благословен от природата с две малки присвятващи свински очички, с гол като яйце черен, ошарен с петна, с крив нос, наподобяващ човката на папагал, е провесените бърни на камила и с две провиснали слонски уши, от които стърчаха дебели кичури груба сива четина.

— Къде дянахте моите петстотин жълтици? — изрева Скъперника Шен.

Бърнестия Лу изчезна яко дим, но когато Ли Као и аз скочихме от носилката, стоварихме се направо върху главите на Ключовия заек и придружаващия го взвод. Омотахме се в някаква верига, вързана на врата на ковчежника и той започна трескаво да я тегли.

— Горко ми! Горко ми! — завайка се той и аз реших, че ни подозира в опит да му откраднем ключа за входната врата на двореца на княза. Единственият ключ, висящ на края на тази верига, имаше формата на цвете с шестнадесет остри върха. Те определено трябваше да се натиснат с точно премерена сила, за да се отвори бравата, а такива брави струват цяло състояние Войниците се нахвърлиха върху нас и ни заловиха. Тъй като обаче в суматохата Бърнестия Лу бе отмъкнал каручката и козата, веществените доказателства за нашето провинение бяха изчезнали. На Скъперника Шен му се наложи да се задоволи единствено с голи обвинения. Не той обаче ни беше проблемът. Проблемът ни беше в това, че не разполагахме със средствата, необходими за заплащането на дължимата глоба За смущаване на обществения ред, а за такова нещо в града на княза се полагаше смъртно наказание.

— Тежко ми! — завайка се Ключовия заек. — Само като си помисля, че и аз нося някаква отговорност за обезглавяването на най-скъпия ми приятел и най-щедрия покровител, на когото се е радвала някога съпругата ми!

След малко обаче се поуспокои и успя да открие нещо положително в цялата история.

— Не се безпокой за Лотосовия облак — утеши ме той. — Току-що разбрах, че Скъперника Шен е най-богатият човек в града. Ще го поканя на чай и ако моята любезна съпруга не се е лишила от чара си, не след дълго ще се къпе отново в перли и нефрит.

— Това е чудесно — отговорих му.

В сърцето ми не бе останало място за повече мъка. Всеки път, когато затворех очи, виждах пред себе си децата на Ку Фу, неподвижни като мъртъвци. Виждах и молещия се абат и родителите, които се успокояваха взаимно с думите, че всичко ще се оправи, тъй като Господаря Ли и Вол Номер Десет няма как да не се завърнат с прекрасния корен, който ще обезсили действието на отровата „ку“.

15. Лабиринтът

Било ми писано да видя Лотосовия облак още веднъж преди да застанем пред брадвата на палача. Бяхме навързани на една дълга верига с други осъдени престъпници и ни прекарваха но улиците. Същите тълпи, конто преди време бяха възхвалявали Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю, сега отново ни бяха наобиколили, ругаеха ни и ни замерваха с боклучи. В един миг обаче Лотосовия облак си проби път през тълпата. Успя някак си да се шмугне покрай войниците и да закачи на шията ми нещо, което не можах да видя. Врявата на тълпата бе толкова шумна, че можах да разбера само част от думите й.

— Веднъж, когато беше пиян, клетият ми съпруг ми каза… Сладурко, откраднах това, защото ако князът поиска да си поиграе…

Войниците вече я изтикваха встрани.

— Следвай Дракона! — извика с все сили Лотосовия облак. — Не забравяй да следваш Дракона!

След това изчезна от погледа ми и така и не разбрах какво искаше да ми каже. Войниците разпръснаха тълпата и ни поведоха нагоре по хълма, към замъка на лабиринта.

Тогава изпитвах такъв ужас, че не мога да си спомня как точно влязохме в замъка. По едно време осъзнах, че прекосяваме големия подвижен мост и минаваме през огромни стоманени порти. Оказахме се в двор, достатъчно голям да побере няколко хиляди войници. През процепи в дебелите стени се подаваха железните върхове на безброй арбалети. Някъде над нае от казани с вряшо масло се издигаха дим и пламъци. Дрънченето на оръжия, грубите гласове и тропотът на маршнруващн крака образуваха оглушителен шум. След малко навлязохме в мрежа от дълги каменни тунели и пространството им се изпълни с кънтенето на нашите стъпки. Десет пъти стигнахме до контролни пунктове, от конто можеше да се продължи нататък единствено след размяната на тайни знаци и пароли. След това се отваряха последователни редици от железни порти и стражите ускоряваха стъпките ни с камшични удари. Някъде пред нас нещо засия и забелязахме, че от двете страни на коридора бяха строени войници. Разбрах, че наближаваме порта, направена от масивно злато.