Мъртви на прага

Изумлението ми трая само няколко секунди; после всичко си дойде на мястото — излъчването, което притежаваха тези две жени, грижите им за къщата и уютът, който създаваха около себе си…

Не казах нищо, но лицето ми сигурно ме е издало, защото Мери-Елизабет се стресна, а после се ядоса.

— Не си позволявай да осъждаш начина, по който живеем живота си — каза тя. — Ние сме различим от вас.

— Така е — отвърнах аз и грижливо преглътнах погнусата си. Дори се насилих да се усмихна. — Благодаря за любезното посрещане. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще се справим и сами — намеси се Тери и ме погледна с някаква особена смесица от враждебност и възхищение.

— Изобщо не трябваше да те пращаме на училище — каза Мери-Елизабет на дъщеря си. Огромните й златисти очи преливаха от любов и тъга.

Взех палтото си, сбогувах се и излязох от къщата. За моя огромна изненада, Патрик Фърнан ме чакаше до колата ми с каска за мотоциклет в ръка. Хвърлих поглед над рамото му и забелязах лъскавия „Харли Дейвидсън“, паркиран малко по-надолу по улицата.

— Искам да ти кажа нещо. Интересува ли те?

— Честно казано, не — отвърнах.

— Не си мисли, че той ще продължава да ти помага, без да очаква нещо в замяна — каза Фърнан. Наложи се да обърна глава, за да го погледна право в очите.

— Какви ги приказваш?

— С благодарност и целувки няма да го заситиш. Рано или късно ще поиска друга отплата. Бъди сигурна.

— Не помня да съм ти искала съвет — казах. Той пристъпи още по-близо. — И стой по-далеч от мен. — Плъзнах поглед по околните къщи. Обитателите на Хотшот ни наблюдаваха; не ги виждах, но усещах тежестта на погледите им.

— Рано или късно — повтори Фърнан и внезапно се ухили. — Надявам се да е рано. Не можеш да изневеряваш на върколак, момиче. Нито пък на пума. Ще те разкъсат на парчета.

— Не изневерявам на никого — отсякох аз, ужасена от неговата упоритост. Човекът си въобразяваше, че познава интимния ми живот по-добре от самата мен. — Не се срещам нито с единия, нито с другия.

— Значи няма кой да те защити! — победоносно възкликна той.

Нямах сили да споря с него.

— Върви по дяволите — озъбих се аз, осъзнавайки собственото си безсилие. Качих се в колата си и потеглих, без да го удостоя дори с поглед. (Върколашката церемония с „отричането“ започваше да ми става все по-интересна.) Хвърлих последен поглед към огледалото за обратно виждане. Патрик Фърнан нахлузи шлема си и остана загледан в задните стопове на колата ми.

До този момент изобщо не ме вълнуваше кой ще спечели изборите, но вече си имах фаворит.

15.

Миех съдовете в кухнята. В тясната ми квартира цареше пълно спокойствие. Хали се спотайваше като мишка, ако изобщо си беше вкъщи. Миенето на съдове ми доставяше удоволствие. Мозъкът ми си почиваше и работеше много по-ефикасно, когато търсех решение на даден проблем.

Както можеше да се очаква, в момента мислех за събитията от предишната нощ. Опитвах се да си припомня точните думи на Суити. Имах неясноти относно разговора ни, но вече нямаше как да я попитам. Беше нещо във връзка със Сам.

Накрая се сетих — готвачката беше казала на Анди Белфльор, че кучето е свръхестествено същество, но нямаше никаква представа, че това е Сам. В това нямаше нищо необичайно, тъй като Сам за пръв път се превръщаше в ловджийска хрътка, а не в коли.

Очаквах да намеря покой след изясняването на загадката, но това така и не се случи. Имаше нещо друго… нещо съвсем друго в думите на Суити, което продължаваше да човърка мозъка ми. Блъсках си главата още дълго време, но така и не успях да се сетя.

Внезапно осъзнах — за моя огромна изненада, — че набирам домашния телефон на Анди Белфльор. Слушалката вдигна сестра му, Порша. Тя се опита да прикрие собствената си изненада и хладно ме уведоми, че ще го извика.

— Да, Суки? — чу се спокойният глас на Анди.

— Нека те попитам нещо, Анди.

— Слушам.

— Когато простреляха Сам… — започнах аз и млъкнах, опитвайки се да формулирам въпроса си.

— Да? — подкани ме Анди. — Слушам те…

— Вярно ли е, че неговият куршум е различен от останалите?

— При някои от случаите не са открити куршуми — уклончиво отговори Анди.

— Хм… добре — казах аз, благодарих му и затворих, без да съм сигурна дали съм открила отговора на въпроса си. Трябваше да пропъдя този проблем от съзнанието си и да се заловя с нещо друго. Рано или късно отговорът щеше да ме намери. Поне така се надявах.

Остатъкът от вечерта премина спокойно — нещо, което рядко ми се случваше напоследък. Имах малка къща за чистене, малък двор за поддържане и много свободно време. Четох книга около час, реших една кръстословица и си легнах към единайсет.

За мое изумление, никой не ме събуди посред нощ. Никой не умря, никой не запали къщата ми и на никого не му се наложи да ме уведоми за каквато и да било драма.