Мъртви преди мрак

— Ще отидеш ли до Доун да видиш какво става с нея? Не вдига телефона, а още не се е появила. Камионът с доставката току-що пристигна и трябва да покажа на момчетата къде да разтоварят стоката.

— Сега? Искаш да отида веднага?

Леглото никога не ме бе привличало толкова неустоимо.

— Би ли го направила?

Май за пръв път долови необичайното ми настроение. Никога досега не му бях отказвала каквото и да било.

— Ами добре — отвърнах и пак се почувствах страшно изморена само при мисълта за това.

С Доун не бяхме особено близки. Смяташе, че съм прочела мислите й и съм казала на Джейсън нещо, което си е мислела за него, и затова той е скъсал с нея. Ако започнех да се занимавам с историите на брат ми, нямаше да намеря време за сън и храна.

Взех душ и се облякох за работа, тътрейки се едва-едва. Настроението ми се развали. Хапнах зърнена закуска, измих зъбите си, намерих баба да сади петунии в саксия край задния вход и й казах къде отивам. Май не разбра какво точно й говоря, но въпреки това се усмихна и ми махна с ръка. С всяка седмица оглушаваше по малко, но в това нямаше нищо учудващо предвид годините й — седемдесет и осем. Беше удивително, че е толкова жизнена и здрава, а умът й сечеше като бръснач.

На път за непредвидената ми задача се замислих колко трудно й е било да отгледа още две деца, след като вече е отгледала своите. Баща ми почина, когато бях на седем, а Джейсън на десет. Бях на двайсет и три, когато ракът на матката покоси леля Линда, дъщерята на баба, а братовчедка ми Хадли се изгуби в покварения свят, от който се бяха пръкнали Ратрей. И до ден-днешен нямахме представа дали тя знае за смъртта на майка си. Баба е преминала през много скръб, но винаги се е държала заради нас.

Надникнах през предното стъкло на колата към трите малки къщи близнаци от едната страна на улица „Бери“, разположени в изоставен участък точно зад стария център на Бон Темпс. Доун живееше в една от тях. Забелязах колата й — зелена, средно голяма — в отбивката към гаража на една от по-добре поддържаните къщи, и спрях зад нея. Доун бе оставила кошница с бегонии пред вратата си, но те изглеждаха увяхвали. Почуках.

Почаках минута-две и отново почуках.

— Имаш ли нужда от помощ, Суки? — прозвуча познат глас.

Обърнах се и вдигнах ръка пред лицето си, за да засенча очите си от утринното слънце. Рене Ление стоеше до пикапа си отсреща през улицата, спрял пред една от къщичките, които се срещаха навсякъде из махалата.

— Ами… — започнах, без да съм сигурна дали имам нужда от помощ и дали той би могъл да помогне. — Виждал ли си Доун? Не се появи на работа днес. А и вчера не се обади. Сам ме помоли да намина.

— Той защо не върши сам мръсната си работа? — рече Рене, което автоматично ме предизвика да защитя шефа си.

— Дошъл е камион с доставка и трябва да се разтовари — обърнах се и отново почуках. — Доун! — извиках. — Отвори ми!

Погледнах надолу. Боровите иглички бяха започнали да падат преди два дни и верандата бе засипана в жълто. В сезона на боровия полен всичко пожълтява, автомобили, растения, покриви, прозорци изглеждат поръсени със златен прашец. Водоемите и дъждовните локви насъбират жълта пяна по краищата.

По верандата на Доун личаха само моите стъпки. Побиха ме тръпки. Почти изключих, че Рене стои неловко пред вратата на пикапа си и се чуди дали да остане, или да си тръгва.

Къщата близнак бе доста малка и едноетажна, а между двата входа нямаше и метър. Алеята за коли бе пуста, на прозорците нямаше завеси. Изглежда, за момента Доун нямаше съсед. Тя си бе направила труда да сложи бели пердета на златисти цветя. Сега те бяха спуснати, но материята бе тънка и прозираше, а евтините алуминиеви щори бяха вдигнати. Надникнах през прозореца и ми направи впечатление, че всекидневната е обзаведена изцяло с мебели от битака. Чаша за кафе стоеше на масата до грамадно кресло и стар диван, разположен до стената и покрит с ръчно плетено одеяло.

— Мисля да мина отзад — обърнах се към Рене и слязох от верандата, а той тръгна да пресича улицата, сякаш му бях дала знак.

Боровите иглички полепнаха по обувките ми и се замислих, че преди работа трябва да ги почистя и да сменя чорапите си.

Прозорецът на банята на Доун предвидливо бе разположен високо и не можех да погледна през него. Беше спуснала щорите на спалнята си, но не напълно, така че успях да надникна през процепите между летвите. Доун лежеше по гръб в леглото. Завивките бяха разхвърляни наоколо. Краката й бяха широко разтворени. Лицето й бе подпухнало и бледо, а езикът се подаваше от устата й и по него лазеха мухи.

Дочух стъпките на Рене зад гърба си.

— Повикай полиция — казах.

— Какво говориш, Суки? Виждаш ли я?

— Повикай полиция!

— Добре де, добре — отстъпи набързо Рене. Някаква женска солидарност не ми даде да позволя на Рене да я види така.

Застанах с гръб към прозореца, изкушена да погледна отново с тайната надежда, че съм допуснала грешка. Загледана в съседната врата, се зачудих как е възможно да не чуят насилствената смърт на Доун, ако някой живееше там.