Мъртви преди мрак

Сидни Матю Ланкастар — местен жител, предпочиташе уискито с лимон и имаше репутация на най-напористия действащ адвокат в общината. Харесвах го, защото винаги когато му сервирах в бара, се отнасяше към мен с уважение.

— Той е може би най-добрият ми шанс.

На Джейсън, като на всеки очарователен човек, никак не му се удаваше да изглежда кисел и неприветлив. Спогледахме се. И двамата знаехме, че адвокатът на баба е твърде стар, за да поеме случая, ако не дай си боже, въобще някога се стигнеше до арест.

Брат ми бе прекалено погълнат от мислите си, за да забележи каквато и да било промяна у мен, например, че вместо обичайната си тениска с кръгло бие бях облякла бяла с яка — заради яката. Арлийн не бе толкова разсеяна, колкото него. Наблюдаваше ме вече цяла сутрин и когато часовникът удари три следобед, бе почти напълно сигурна какво става с мен.

— Момиче, — обади се тя — ти май си палувала. Станах червена като божур. „Палувала“ звучеше доста несериозно отнесено към връзката ми с Бил, но пък не беше невярно предвид смисъла. Не знаех дали да си отворя устата и да кажа: „Не, правих любов!“, дали да си замълча, дали да й кажа, че не й влиза в работата, или просто да викна: „Да!“.

— О, Суки, кой е мъжът?

— Ъъъ, ами, той не е…

— Не е местен? Да не се срещаш с един от онези военни от град Босиър?

— Не — отвърнах колебливо.

— Сам ли е? Забелязвала съм го как те гледа.

— Не.

— Кой тогава?

Държах се така, сякаш се срамувам. „Изправи се, Суки Стакхаус! — казах си сурово наум. — Поеми отговорност“.

— Бил — отвърнах, надявайки се тя просто да каже: „А, да“.

— Бил? — произнесе Арлийн недоумяващо.

Забелязах, че Сам се е приближил към нас и слуша. А също и Чарлси Тутън. Дори Лафайет подаде глава през прозореца на бюфета.

— Бил — повторих, опитвайки се да звуча уверено. — Познаваш го.

— Бил Обърджуниъс ли?

— Не.

— Бил…

— Бил Комптън — уточни Сам тъкмо когато се канех да отворя уста, за да кажа същото. — Вампирът Бил.

Арлийн бе като поразена. Чарлси Тутън инстинктивно нададе писък, а Лафайет остана с отворена уста.

— Миличка, не можа ли да намериш някой обикновен мъж? — попита Арлийн, когато гласът й се възвърна.

— Никой обикновен мъж не ме е поканил на среща. — Усетих как кръвта нахлу в бузите ми. Стоях там изправена и не само се чувствах, но сигурна съм, и изглеждах дръзко.

— Но, мила… — обади се Чарлси Тутън с тънък детски глас. — Съкровище… Бил е… ъъъ… той има вирус.

— Наясно съм с това — отговорих, долавяйки остра нотка в тона си.

— Очаквах да кажеш, че излизаш с цветнокож, но ти май си доста по-напред с материала, а? — обади се Лафайет, чоплейки лака по ноктите си.

Сам не обели и дума. Само стоеше облегнат на бара, а устата му бе очертана от светла линия, сякаш хапеше устни отвътре.

Вторачих се в тях в отговор, предизвиквайки ги или да приемат факта, или да кажат каквото имат да казват.

Арлийн се обади първа:

— Ами, хубаво тогава. Но да внимава да се отнася добре с теб или ще си изпати.

Всички се разсмяха на това, макар и тихо.

— А и ще спестиш доста от храна — подчерта Лафайет.

Тогава само за секунда Сам развали всичко — цялото това скалъпено одобрение. Внезапно застана непосредствено до мен и смъкна яката на тениската ми.

Сред приятелите ми настана гробна тишина.

— По дяволите! — много тихо изрече Лафайет.

Погледнах Сам право в очите с мисълта, че никога няма да му простя стореното.

— Не си позволявай да докосваш дрехите ми — обърнах се към него, отстъпих крачка и вдигнах яката си. — Не се меси в личния ми живот.

— Безпокоя се за теб! Загрижен съм! — отвърна той, а Арлийн и Лафайет набързо си намериха нещо за вършене.

— Нищо подобно. Или поне не е единствената причина. Ти си повече от бесен. Само че чуй това, приятел — никога не си имал никакъв шанс.

Отправих се гордо към една от масите, за да я забърша. После събрах всички солници и ги напълних. След тях проверих черния пипер и стъклениците с люти чушки на всички маси и сепарета, както и соса „Табаско“. Просто не спрях да работя, не поглеждах настрани и постепенно обстановката се поуспокои.

Сам бе отзад в офиса си, занимавайки се с документация или нещо друго, не ме интересуваше, стига да пазеше мнението си за себе си. Все още ме държеше усещането, че когато откри шията ми, сякаш изложи на показ нещо лично от живота ми. Не му бях простила за това. Арлийн и Чарлси, също като мен, си бяха намерили какво да правят, така че когато хората започнаха да прииждат след края на работния си ден, ние се чувствахме сравнително добре една спрямо друга.

Арлийн дойде с мен до дамската тоалетна.

— Суки, трябва да те попитам нещо. Верни ли са слуховете, които се носят, за представянето на вампирите… така де… в леглото…

Само се усмихнах.