Мъртви за света

Арлийн редовно ми натяква, че съм прекалено добра и така вредя на себе си, макар да я уверявам, че греши. (Тара например далеч не смята така; може би тя ме познава по-добре?)

Дадох си сметка, че в навалицата от празнуващи хора Арлийн рано или късно щеше да чуе слуха за заминаването на Бил. И, естествено, двайсетина минути след подигравките на Чък и Терел тя си проправи път през тълпата и ме потупа по рамото.

— Притрябвало ти е това ледено копеле — каза тя. — Някога нещо хубаво да е направил за теб?

Кимнах едва-едва, за да й покажа колко много оценявам подкрепата й. Но после от една маса поръчаха две уискита, две бири и един джин с тоник и аз с радост се възползвах от възможността да сложа край на разговора ни. Ала когато сервирах питиетата, се зададох същия въпрос. Какво беше направил Бил за мен?

Започнах да разнасям кани с бира по масите, преди да съм успяла да намеря разумен отговор на въпроса си.

Той ме запозна с удоволствието от секса — за което съм му изключително благодарна. Той ме запозна с много други вампири — за което го проклинам. Той спаси живота ми — макар че, като се замисля, животът ми нямаше да е в опасност, ако не излизах с вампир. Но и аз съм спасявала задника му един-два пъти, така че сме квит. Той ме наричаше „любима“ и когато го правеше, звучеше напълно искрен.

— Нищичко — измърморих аз, докато забърсвах разлятата „пина колада“ и подавах една от последните ни чисти кърпи на виновницата за инцидента, тъй като по-голяма част от питието се намираше върху полата й. — Нищичко не е направил за мен — жената се усмихна и кимна; очевидно си мислеше, че й съчувствам. За мой късмет, в бара се вдигаше такава врява, че беше невъзможно да чуеш ясно каквото и да било.

Но не мога да отрека, че щях да се радвам на завръщането на Бил. В крайна сметка той се явяваше най-близкият ми съсед. Делеше ни само старото гробище, което се простираше покрай общинския път на юг от Бон Темпс. Щях да живея там съвсем самичка, ако го нямаше Бил.

— Чух за Перу — обади се брат ми Джейсън, прегърнал през кръста момичето си за вечерта: ниска, слаба, тъмнокоса двайсет и една годишна девойка, появила се от най-отдалечените покрайнини на региона. (Вече я бях проучила.) Огледах момичето крадешком и веднага долових признаците на свръхестествената й природа. Лесно се разпознават. Джейсън все още не го знаеше, но по пълнолуние неговата привлекателна приятелка се превръщаше в нещо с пера или козина. Сам я прониза с поглед веднага щом Джейсън се завъртя с гръб към него. Безмълвно я предупреждаваше да се държи прилично на негова територия. Тя отвърна на взора му с явен интерес. Завладя ме натрапчивото усещане, че тази девойка не се трансформираше в котенце или катеричка.

Прииска ми се да вляза в мозъка й за едно бързо проучване, но със свръхсъществата това не е толкова лесно. Възможно е да се доловят отделни емоции, но главите им раждат твърде неразбираеми и твърде кървави мисловни форми.

Сам например се превръща в коли, когато луната стане ярка и кръгла. Понякога тича с изплезен език чак до моята къща и аз го храня с останките от вечерята си. Позволявам му да спи на задната веранда, ако времето е хубаво, а ако е лошо — в дневната. Но не и в спалнята. Вече не. Работата е там, че Сам се събужда абсолютно гол — и изглежда много добре в това си състояние, само че аз искам да стоя настрана от всякакви плътски изкушения, свързани със собствения ми шеф.

Тази вечер нямаше пълнолуние, така че Джейсън беше в безопасност. Реших да не му казвам нищо за неговата приятелка. Всеки си има по някоя малка тайна, просто нейната беше малко по-пикантна.

Във въпросната новогодишна нощ, освен приятелката на брат ми — и Сам, разбира се — в бар „Мерлот“ имаше още две свръхестествени същества. Една великолепна жена, висока поне метър и осемдесет, с разкошна тъмна коса. Облечена в убийствена тясна оранжева рокля с дълъг ръкав, тя пристигна сама и се запозна с всички мъже в бара. Не знаех каква е, но сканирах набързо мозъка й и се убедих, че не е човек. Другото същество беше вампир, който дойде заедно с група непознати младежи на не повече от двайсет години. Почти никой не му обърна внимание. Това ясно показваше промяната в общественото отношение към вампирите за няколко години след Великото откровение.

Преди почти три години, в нощта на Великото откровение, вампирите от всички държави направиха телевизионни изявления, за да уведомят света за своето съществуване. В този преломен момент редица световни възприятия бяха разбити на пух и прах завинаги.