Мъжки игри

— Въпросът не е в парите, Вася. Получават еднакво. Работата е в подходите. На първия етап ние позволихме на Стоянов да реализира подхода, който ни предложи той. Сега Зеленин настоява подходът към комплектуването на екипа, както и методите на подготовка, да се променят. Стоянов… — Виталий Аркадиевич се запъна. Не му се искаше да си криви душата пред Василий — прекалено отдавна и добре се познаваха, за да си играят на котка и мишка. Но пък не искаше да оставя незащитен Стоянов — своето протеже.

— Е, та какво Стоянов? — нетърпеливо поиска да чуе продължението Василий.

— Имам впечатление — предпазливо започна Виталий Аркадиевич, — че Стоянов е съгласен със своя заместник. Разбираш ли? Дълбоко в душата си е съгласен. Признава, че Зеленин е прав. Но не може да го заяви гласно. Е, нали разбираш — мъжките игри. Не може човек да се съгласява със заместника си, който е в опозиция. Неправилно е от управленска гледна точка. Затова Стоянов иска да му наредят. Тогава ще може да запази достойнството си.

— Виж го ти! — каза Василий. — И кой ще си направи труда да издаде нареждане? Искаш аз да издам това нареждане, така ли?

— Че кой друг? Естествено ти, Зеленин е твой човек. Моята дума не означава нищо за него.

— Стоянов пък е твой човек — възрази Василий.

— Но проекта ръководиш ти. Той беше твоя идея, твоя рожба. И ти, Вася, трябва да вземеш решението какъв да бъде вторият набор. Дали да бъде такъв, какъвто предлага Зеленин, или какъвто предлага Стоянов.

Василий Валерианович, който до този момент се бе разхождал замислено из просторния кабинет, спря и приседна на края на дългата маса.

— Виталий, разбирам какво искаш. Страх те е да поемеш отговорност, защото не си професионалист в работата, която захванахме. Но и аз не съм компетентен в нея. Именно затова я възложихме на Стоянов и Зеленин, които добре я познават. Ние с теб не можем да преценим кой от тях е прав.

— Но също така нямаме право и да провалим втория набор — добави Виталий Аркадиевич.

— Именно — кимна Василий. — Ето защо трябва да вземем стратегическо решение. Имам предвид, че какъвто и да е вторият набор, ние не бива да правим уязвима самата идея за проекта. Не забравяй, че аз дадох тази идея, но парите за нея дават други хора. Няма ли финансиране — няма да има и проект. Зеленин не е просто мой човек. Той ми е препоръчан от хората, които финансират всичко. И ако Стоянов започне война срещу тях, това ще ни излезе солено.

— Но не можем и да предадем Стоянов, нали? — възрази Виталий Аркадиевич. — Той има връзки по най-високи места, знаеш го прекрасно.

— Знам го. — Василий Валерианович отново се заразхожда из кабинета. — Ето защо ти предлагам следното…

След няколко минути Виталий Аркадиевич забележимо се развесели. Това, което предлагаше неговият стар приятел, беше сложна комбинация с много ходове, но позволяваше да се реши проблемът, който доскоро му бе изглеждал почти неразрешим.

* * *

Нанесоха първия удар в челюстта му и Никита веднага усети на прехапания си език вкус на кръв. Не успя нищо да каже, последва втори удар, след него — трети. Сега го удряха в корема. Двама го държаха за ръцете, а третият методично нанасяше ударите.

— Е, как е? — попита единият от онези, които държаха Никита. — Стига ли ти? Или да продължим?

Никита мълчаливо кимна. Нямаше повече сили.

— За какво ми кимаш сега? Да продължаваме, така ли?

— Не — с усилие изломоти той. — Недейте. Ще кажа.

Веднага го сложиха да седне на дивана. Двамата седнаха от двете му страни, за да успеят да го хванат, ако се опита да бяга. Третият, онзи, който го бе бил досега, делово отвори голяма чанта, извади от нея отначало малък диктофон, после видеокамера. Постави диктофона на масичката до дивана, а камерата сръчно намести на рамото си.

— Започвай. Първо се представи, кажи си собственото и фамилното име, годината на раждане и адреса. После ще отговаряш на въпросите.

— Никита Мамонтов… — неясно издума той.

— По-ясно говори! Високо и отчетливо. Още веднъж.

Никита събра сили. Не разбираше какво искат от него тези хора. Тоест той естествено разбираше, бяха му казали от самото начало, но не можеше да си представи за какво им е нужно всичко това. Ако бяха от милицията… Но не, май не бяха. С милицията вече си беше имал работа.

— Никита Мамонтов, роден през седемдесет и първа година, живея в Москва, на следния адрес…

— Да, така е по-добре — шепнешком го похвали човекът отляво.

— Бил ли си разследван по дело за убийство на Павелецката гара?

— Да.

— През коя година беше това?

— През миналата.

— По-конкретно! — поиска човекът, който стоеше пред него с камерата.

— През деветдесет и пета.

— Значи вече през по миналата — уточни онзи отдясно. И той шепнеше.

— Ами да, през по миналата — послушно се съгласи Никита.

— И защо не те осъдиха?

— Нямаха доказателства.

— Разкажи как стана всичко. Подробно.

— Трябваше да посрещнем влака…

— Кои сте тези ние? Нали ти казах: подробно.