На луната

Защо е тук този камък? В него човек може да се удари. Почвата на двора е обикновена земна, мека. Да се изхвърли навън, през оградата!… Залавяй се смело! Не се плаши от големината му. И ето че шестдесетпудовият камък с общи усилия е повдигнат и прехвърлен през оградата. Чухме как той се удари глухо в каменната почва на Луната. Звукът достигна до нас не по въздушен път, а по подземен: ударът разтърси почвата, а след това нашето тяло и ушни кости. По такъв начин нерядко можехме да чуем собствените си удари.

— Дали не се чуваме по този начин?

— Едва ли! Звукът не би се чувал, както във въздуха.

Лекотата на движенията ни караше да изпитваме най-силно желание да се катерим и скачаме.

Сладостни детски години! Помня как се катерех по покриви и дървета, като подражавах било на котките, било на птиците. Толкова приятно беше…

А състезателните скокове през въже и ровове! А бягането за награда! С такава страст се отдавах на това…

Защо да не си припомня старото време? Аз не бях силен, особено в ръцете. Скачах и тичах доста добре, но по въже и прът се изкачвах трудно.

Мечтаех за голяма физическа сила: бих се отплатил на враговете си и бих наградил приятелите си!… Дете и дивак е едно и също нещо. Сега тези мечти за силни мускули ми са смешни… Все пак горещото ми детско желание тук се осъществява: благодарение на незначителното лунно привличане силите ми като че ли са станали шест пъти повече.

Освен това сега трябва да преодолявам теглото на собственото си тяло, което още повече увеличава ефекта на силата. Какво е за мен тук оградата? Не повече от праг или табуретка, която на Земята мога да прекрача. И ето сякаш за потвърждаване на тази моя мисъл ние се издигаме и без засилване прелитаме оградата. Ето подскачаме и дори прескачаме плевника, но за тази цел се налага да се засилим. А колко е приятно да се тича: не чувствуваш краката си… Хайде…, кой кого? В галоп!…

При всеки удар с пета в земята ние прелитахме сажени, особено в хоризонтално положение. Стой! За една минута — целия двор; 500 сажена е скоростта на състезателен кон… [2]

Вашите «гигантски крачки» не ви дават възможност да правите такива скокове!

Правихме измервания: при доста лек галоп се издигахме на четири аршина над почвата, а на дължина прелитахме пет и повече сажени в зависимост от скоростта на тичането.

— Към гимнастическия уред!…

С едва напрегнати мускули, дори за смях с помощта само на лявата ръка ние се изкачваме по въжето на площадката му.

Страшно: до земята има четири сажена!… Все ти се струва, че се намираш на тромавата Земя! Вие ми се свят…

Със замряло сърце пръв се решавам да се хвърля надолу. Летя… Ох! Натъртих си леко петите!

Трябваше да предупредя за това приятеля си, но аз коварно го подтиквам да скочи. Вдигнал глава, аз му викам:

— Скачай, нищо — няма да се удариш!

— Напразно ме уговаряш: отлично зная, че скокът оттук се равнява на скок от двуаршинова височина на Земята. Естествено петите малко ще си изпатят!

Лети и моят приятел. Лети бавно, особено отначало. Полетът продължава около пет секунди.

В такъв интервал за много неща може да се помисли.

— Какво ще кажеш, физико?

— Сърцето бие, повече нищо.

— В градината!… Да се катерим по дърветата, да тичаме по алеите!…

— Защо там не са изсъхнали листата?

Свежа зеленина… Защита от Слънцето… Високи липи и брези! Като катерички скачахме и се катерехме по тънките клони и те не се чупеха. И естествено — нали тук сме не по-тежки от тлъсти пуйки!

Плъзгахме се над храстите и между дърветата и движението ни напомняше летене. Колко беше весело! Колко лесно тук се пази равновесие! Залюлееш се на клончето, готов си да паднеш, но склонността към падане е толкова слаба и самото отклоняване от равновесието е толкова бавно, че и най-незначителното движение с ръка или крак може да го възстанови.

На простор!… Огромният двор и градина приличат на клетка. Отначало тичаме по равна местност. Срещат се недълбоки ровове, широки до десет сажена.

Засилим ли се, прелитаме ги като птици. Но ето че започва нагорнище: отначало слабо, а след това все по-стръмно и по-стръмно. Каква стръмнина! Боя се от задъхване.

Напразен страх: изкачваме се леко, с големи и бързи крачки по стръмнината. Планината е висока — и леката Луна уморява. Сядаме. Но защо тук е така меко? Да не са се размекнали камъните?

Вземам голям камък и го удрям в друг: изскачат искри.

Починахме си. А сега назад…

— Колко има до дома?

— Сега не е много, около двеста сажена…

— Можеш ли да запратиш камък на такова разстояние?

— Не зная, ще опитам.

Всеки от нас взе по един малък ъгловат камък… Кой ще го запрати по-далеч?

Моят камък премина над жилището. Отлично. Като следях полета му, много се страхувах, че ще счупи стъклата на прозорците.

— А твоят?… Твоят отиде още по-далеч!

Тук стрелбата ще е интересна: куршумите и снарядите ще прелитат в хоризонтална и вертикална посока стотици версти.

— Но ще действува ли тук барутът?