Началото (Книга първа)

Останах отзад, защото не желаех да я докосвам, нито дори да я поглеждам, докато Деймън я освобождаваше от намордника. Щом го махна, не можах да не видя зъбите й, острите й кучешки зъби, истинската й същност, изпъкваща както никога досега. Но Деймън я изпиваше с очи, сякаш изпаднал в транс. Отметна нежно косата от лицето й и бавно се наведе, за да я целуне по устните.

— Благодаря — промълви Катрин простичко. Това беше. И когато видях как пръстите на Катрин погалиха косата на Деймън, как той се разплака, заровил глава на рамото й, разбрах, че това е истинска любов. Докато двамата се изпиваха с погледи, измъкнах ножа от джоба си и започнах внимателно да срязвам въжетата, с които бе омотано тялото й. Работех бавно и предпазливо, защото знаех, че всеки по-силен натиск върху въжетата може да й причини още болка.

— Побързай! — прошепна ми Деймън, приседнал на пети, докато ме наблюдаваше как се справям.

Освободих едната й ръка, после и другата. Катрин въздъхна колебливо и разтърси раменете си, сякаш да провери дали още могат да й служат.

— Помощ! — изплака една бледа, слаба жена, която не познавах. Беше се свила в дъното на фургона.

— Ще се върнем — излъгах забързано, като опит да я успокоя. Разбира се, че нямаше да се върнем. Деймън и Катрин трябваше да избягат, а аз… е, аз бях длъжен да им помогна.

— Стефан? — попита Катрин с изнемощял глас, като се изправи на крака. Деймън тутакси се спусна към нея и подхвана нежното й тяло.

В този миг чух стъпки край фургона.

— Избягали са! — провикна се един от полицаите. — Трябва ни подкрепление. Някой е проникнал във фургона!

— Бягайте! — извиках, като изтласках Деймън и Катрин в посока, обратна на тази, от която се чуваше гласът на полицая.

— Никой не е избягал! Всичко е чисто! — провикнах се в мрака с надеждата тези хора да ми повярват, докато скачах от фургона.

Видях как се взриви барут, още преди да чуя изстрел. Оглушителна звукова вълна се разнесе в нощния въздух, бързо последвана от още един гръмотевичен изстрел. Сърцето ми се качи в гърлото и аз заобиколих тичешком фургона, макар че вече знаех какво ще видя.

— Деймън! — изкрещях. Той лежеше на земята. Кръв се лееше от корема му. Разкъсах ризата си и натиках парчето от ленен плат в раната, за да спра кръвоизлива. Знаех, че нямаше да помогне, но продължавах да притискам парчето плат към тялото му. — Не затваряй очи, братко. Остани с мен.

— Не… Катрин. Спаси нея… — простена Деймън и главата му се люшна върху мократа земя. Обезумял, вдигнах очи към гората. Двама полицаи тичаха към нас, а Джонатан Гилбърт ги следваше по петите.

Изправих се и в следващия миг тялото ми бе поразено от експлозивния, разкъсващ, агонизиращо болезнен удар на куршум. Усетих как гърдите ми експлодираха, усетих как студеният нощен въздух изсвистя покрай тялото ми, докато падах назад, върху моя брат. Разтворих очи и ги вперих в луната, а сетне всичко потъна в мрак.

29

Когато отново отворих очи, знаех, че съм мъртъв. Но тази смърт не беше като смъртта от кошмарите ми, с черна празнота наоколо. Вместо това можех да доловя далечния мирис на огън, да усетя грубата земя под тялото си, както и ръцете си, отпуснати покрай тялото. Но не усещах никаква болка. Не чувствах нищо. Чернотата ме бе обгърнала по такъв странен начин, че дори беше успокояващо. Това ли беше адът? Ако беше така, то по нищо не приличаше на ужаса и хаоса от миналата нощ. Беше тихо и спокойно.

Размърдах нерешително ръката си и се изненадах, когато докоснах слама. Надигнах се в седнало положение, безкрайно смаян, че все още имам тяло, изненадан, че нищо не ме боли. Озърнах се наоколо и едва сега осъзнах, че не вися в нищото. Отляво имаше стена от грубо окастрени летви на някаква тъмна барака. Ако присвиех очи, щях да видя небето между пролуките. Намирах се някъде, но къде? Ръката ми се плъзна по гърдите ми. Припомних си изстрела, екота, тъпия звук при падането на тялото ми на земята и как после ме подритваха с ботуши и ръгаха с пръчки. Начинът, по който сърцето ми престана да бие, радостните викове и последвалата тишина. Бях мъртъв. Тогава…

— Има ли някой? — извиках пресипнало.

— Стефан — обади се женски глас. Усетих ръка зад гърба си. Чак тогава осъзнах, че съм облечен в семпла, избледняла синя памучна риза и светлокафяви ленени панталони, които не бяха мои. Но поне бяха чисти, макар и доста износени. Напрегнах се да стана, ала една малка, но изненадващо силна ръка ме натисна по рамото. — Изкара много тежка нощ.

Примигнах и докато очите ми привикваха със светлината, осъзнах, че гласът принадлежеше на Емили.

— Ти си жива — удивих се аз.

Тя се засмя с приглушен, ленив смях.

— Аз би трябвало да ти кажа това. Как се чувстваш? — попита и поднесе купичка с вода към устните ми.