Началото (Втора част)

Бяха прекъснати от някакъв шум отвън, след което вратата се плъзна встрани и се отвори. Такеши се втурна вътре и се хвърли към брат си; Шигеру стана, за да го прегърне. Усети как очите му почват да парят; отдели Такеши от себе си, хвана го за раменете и го огледа. Брат му бе порасъл и бе заякнал; лицето му бе по-слабо и по-зряло, с проявените вече високи скули и волеви нос, който придаваше на Отори техния ястребов вид. Очите му блестяха и той подсмръкна няколко пъти, но успя да сдържи сълзите си.

— Дошъл си тук, за да сложиш край на живота си? — попита той. — Трябва да ми позволиш да те последвам. Владетелят Мацуда ще ни помогне.

— Не, ще живеем — отвърна Шигеру. — Такава е изричната воля на баща ни. Ще живеем.

— Тогава трябва да отидем в планината и оттам да се бием с Тохан! — възкликна Такеши. — Можем да съберем онова, което е останало от армията на Отори!

Шигеру го прекъсна.

— Можем да сторим само онова, което е възможно. Подписал съм договор за капитулация и съм дал съгласието си да се оттегля от политическия живот. Ти трябва да сториш същото, ако не искаш да служиш на чичовците ни, да положиш клетва за вярност към Тохан и да се биеш за тях.

Той си спомни притесненията си относно бъдещето на Такеши — беше се надявал да му предостави собствено владение. При настоящите обстоятелства това никога нямаше да се случи. Какво щеше да прави Такеши с остатъка от живота си?

— Да се закълна във вярност към Тохан? — повтори изумен Такеши. — Ако не ми беше брат, щях да го възприема като оскърбление! Трябва да действаме с достойнство… това е всичко, което ни е останало. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да служа на чичовците си!

— Забранявам ти да го правиш! Още не си възрастен, длъжен си да ми се подчиняваш.

— Ти вече не си наследникът на клана! — гласът на Такеши бе язвителен, беше ясно, че иска да го засегне.

— Но все още съм твоят по-голям брат — Шигеру разбираше, че Такеши е разочарован от него, но въпреки това изпита болка.

— Владетелят Шигеру е прав — каза меко Мацуда. — Трябва да му се подчиняваш. Иска да се върнеш в Хаги заедно с него.

— Предполагам, че всичко е за предпочитане пред това да стоя тук — измърмори Такеши. — Но какво ще правя в Хаги?

— Предстои ти много работа — да продължиш обучението си, да ми помагаш. — И да научиш онова, което аз трябва да науча, помисли си Шигеру, как да бъдеш мъж.

— Утре ще се сбогуваме с нашия баща — рече той. — И веднага след празника поемаме обратно към дома.

Такеши не плака през време на кратката служба, но се подчини на Шигеру без възражения и се сбогува с Мацуда с признателност за цялото обучение и с чувство, което приличаше на искрена обич. Върнаха се по същия път, по който бе дошъл Шигеру, пеша, в семпли дрехи, през планината.

Такеши попита само веднъж:

— Така ли трябва да се държим оттук нататък?

— Трудно е — призна Шигеру. — И ще става още по-трудно. Но няма да е завинаги.

Лицето на Такеши, дни наред мрачно и унило, малко се разведри.

— Значи ще постигнем отмъщение?

Бяха сами по начин, който може би нямаше да се повтори месеци наред, или дори години. Шигеру отвърна тихо:

— Непременно. Обещавам ти. Смъртта на баща ни и поражението ни ще бъдат отмъстени. Но това означава потайност и притворство — нещо, което никой от нас не владее. Трябва да се научим как да не правим нищо.

— Но не завинаги? — попита Такеши с усмивка.

Минаха две седмици. Животът възстанови своя ритъм — както се стараеше Такеши да не остава без задължения, Шигеру установи, че и неговите дни са запълнени.

Такеши вече не тренираше в района на крепостта заедно със своите братовчеди, останалите момчета и млади мъже от клана. Обучаваше го Шигеру — на речния бряг или в гората. Мийоши Кахей и неговият брат Гемба често ги придружаваха с позволението на баща им, а мнозина младежи се промъкваха тайно, за да гледат, тъй като Шигеру, обучен от Мацуда, бе станал изкусен майстор на меча, а Такеши, изглежда, не само не му отстъпваше, а и дори го превъзхождаше.

Един ден Мори Хироки, брат на Кийошиге и последният оцелял син от семейството на Юсуке, който се занимаваше с обяздване на коне, бе сред малката тълпа на брега на реката. Преди шест години бе пратен да служи в светилището, посветено на речното божество, след битката с камъни, в която неговият най-голям брат Юта се бе удавил, а Такеши едва не бе намерил смъртта си. Беше вече четиринайсетгодишен. Приближи се до Шигеру след тренировката и го попита дали може да говори с него.

Шигеру винаги бе проявявал интерес към младежа, който бе обектът на първото му решение като възрастен. Негово бе предложението Хироки да бъде пратен в светилището да служи на речния бог — той бе посъветвал бащата на момчето да не отнема собствения си живот, а да продължи да служи на клана Отори със своите изключителни умения в отглеждането на коне. Бе наблюдавал как Хироки израства в образован и схватлив младеж, съхранил своята любов към танците и станал истински майстор.