Наследникът

Любомир Николов Наследникът (книга първа от "Сивият път")

На Олимпия — моята истинска Хадли.

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,

по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

… Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, прекосява животворния въздух (който днес е изкривен както целия свят) и пресича Илмен, където незащитената плът мигом загива, за да стигне до Самотния остров Тол Ересеа, а може би и отвъд него — чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. А по морските брегове се разнесли слухове и предания за моряци и люде загубени сред безкрая, които по волята на съдбата или по милостта на Валарите откривали Правия път и виждали как лицето на света потъва далече под тях, а накрая стигали до грейналия пристан на Авалоне или дори до последните брегове на Аман и там, преди да умрат, съзирали страховитата и прекрасна Бяла планина.

Дж. Р. Р. Толкин, „Силмарилион“

… А ние вече летяхме към прегръдката на въртоп, където бездната зина, за да ни погълне. И в същия миг пред нас се изправи забулена човешка фигура, далеч по-голяма от всеки земен обитател. Цветът на кожата й бе съвършено бял, като сняг.

Едгар Алан По, „Историята на Артър Гордън Пим“

От автора

Тази книга е вдъхновена от Толкин.

Разбира се, в това няма нищо ново или оригинално. Мъдрият професор от Оксфорд е всепризнат като баща на съвременното фентъзи. Книгите му са вдъхновявали творци като Робърт Джордан, Джордж Мартин, Тери Брукс, Джордж Лукас, Стивън Кинг и още мнозина други. Но със „Сивият път“ нещата стоят малко по-различно.

За добро или за зло съдбата ми се обвърза с името на Толкин. Дълго време мечтаех да напиша продължение на „Властелинът на пръстените“ — нещо на практика невъзможно, защото самият Професор се е опитал и е вдигнал ръце още след първите страници, казвайки: