Натоварени със зло

Спомням си гробището за животни в здрача преди разсъмване. Тогава ми се стори, че костите се движат, а черепите ни изпращат с погледите на празните си очни кухини.

Флората не спеше. Много от огньовете догаряха, а между тях бродеха омърлушени зиморничаво свити фигури. Вонеше на загоряла каша, на аптека и на влажни парцали. Не знам защо, но съм запомнил миризмите. Ама че странно нещо?

Г. А. се приближи до най-големия огън и седна на земята край него. Седна до Нуси. До своя син. И веднага всички наоколо започнаха да говорят. Не съм запомнил нито едно изречение, още повече, че те говореха на жаргон, помня само че имаше оплаквания и проклятия. Те проклинаха Г. А. заради бедата, която беше струпал на главите им и му се оплакваха колко ги е страх сега и колко обречени се чувстват. Г. А. мълчеше и само погледът му минаваше по лицата на тези, които викаха, плачеха и се задъхваха в истерика.

После всички изчезнаха нанякъде и когато край огъня останахме само тримата, Нуси започна да убеждава баща си да си тръгне, докато не е станало късно. Той говореше нещо за смисъла и за безсмислието, нещо за съдбите и жертвите, нещо за надеждата и отчаянието. Говореше абсолютно чисто и правилно, на нормален, даже бих казал — на нормативен руски език. Г. А. му отговори: „Ти имаш своите ученици, а аз — моите. Вие имате своя истина, ние — наша“, — и Нуси си отиде.

Спомням си колко много ме беше страх. Чак зъбите ми тракаха. Сигурно така се чувстват осъдените на смърт преди изпълнението на присъдата. По цялото ми тяло нямаше нито едно спокойно мускулче или нерв. Г. А. ме прегърна през раменете и ме притисна до себе си. Той беше топъл, сигурен и твърд, но в същото време толкова мъничък, толкова крехък, толкова беззащитен, и аз за пръв път открих, че всъщност съм с цяла глава по-висок от него и с два пъти по-широки рамене.

В този момент край огъня се появи онзи пълничкия, леко плешивия, в своето глупаво костюмче и с глупавата си издута чанта под мишница.

(Аз и сега все още не мога съвсем точно да разбера, кой всъщност е той — дали наистина е изплувал от миналото, или все пак е изскочил от страниците на този странен ръкопис. В него усещам някакво безпощадно чудо, освен ако тогава край огъня не ми се е привидял, защото онази сутрин можеха да ми се привидят и много по-страшни неща. А тогава въобще не си и помислих за ръкописа. За мен той беше просто един чудноват тип, който ме дразнеше, защото съвсем не на време и не на място се беше залепил за моя Г. А.)

Те поговориха за нещо. Кратко и неясно. Не си спомням никакви подробности. Помня само, че чудноватият тип говореше с такъв глас и с такъв тон, които никак не подхождаха нито на вида му, нито на ситуацията, в която се намираше. Ах, как съжалявам сега, че не се вслушах в техния разговор. В паметта ми са останали само последните думи на Г. А. — аз явно веднага съм ги отнесъл към себе си: „Ама наистина, престанете. Какъв терапевт съм ви аз? Аз съм най-обикновен пациент…“

Слънцето вече се беше показало иззад хълмовете и на запад, там, където минаваше пътят, видях да се извиват жълти кълбета и да образуват ярко и весело осветена стена. Това беше прах. Колоната беше влязла в черния път и се движеше към нас.