Натоварени със зло

Муджа ибн-Мурара бръкнал с грубия си пръст в по-зарасналата рана и му причинил силна, много силна болка. Защото станало ясно, че писмото може и да не е било фалшиво. Тогава само в един миг възпламененото му въображение нарисувало една наистина адска картина: изпратеният от пресметливия негодник млад и сръчен наемен любовник, опитен и търсен, диктува на задъханата от страст Саджах какво трябва да направи и какво да напише.

Защо тази толкова проста и естествена мисъл не му била дошла на ум тогава, преди тринадесет века? Той щял да открие този наемник. А сега не може да бъде намерена дори глината, в която са се превърнали неговите кости…

Устните ти разтворени,
чакащи страстната нега,
Лоното ти — ливада недокосната,
където сок изпускат младите треви,
Гърдите ти кипящи от живот,
със недокоснатата мека кожа

И очите ти премрежени, изпълнени със зов…

(Аз го гледах как плаче с мътни старчески сълзи, удивлявах му се, не го разбирах и си мислех: не, явно нишката на времето не се прекъсва никога, защото истина е, че любовта е силна като смъртта, а ревността е страшна като преизподнята и стрелите й са огнени…)

28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути…

Дневник, 20 юли. Около полунощ

Странно, но ние никога не бяхме мислили за семейството на Г. А. Бяхме чували нещичко и това нещичко ни беше напълно достатъчно, защото не беше важно за нас. Знаехме, че жена му е починала преди петнадесет години. Май била епидемиолог и по време на първата епидемия от „африканка“ се заразила и починала. Знаехме, че има две деца — син и дъщеря, но никой от нас не се интересуваше нито кои са, нито къде са. За нас Г. А. винаги беше само Г. А. — самотен, единствен и неповторим. Без никакви допълнения. Ние не се нуждаехме от допълнения. Те сигурно щяха дори да ни пречат.

Г. А. изпращаше Нуси до изхода, а аз подслушвах. Това беше безнадеждният край на някакъв безнадежден разговор. Нуси каза: „Татко, ти напразно ме извика, а и аз напразно дойдох. Ти имаш твоите ученици, а аз — своите. Вие, татко, имате своята истина, а ние — нашата.“ Те продължиха да говорят, но аз стоях като ударен с мокър парцал по главата и повече нито чувах, нито разбирах нещо. „Татко!“ Разбра ли сега за какво намекваха ония гниди? Не знам какво да пиша. Не ми го побира главата.

21 юли. Два часа през нощта

Това още нищо не значи. Първо, винаги можем да кажем, че при децата на гениите природата си почива. Второ, нали ако си помислим добре, излиза, че и Нуси също е учител и при това, учител от най-висока класа! Да държиш в подчинение такова стадо, да оплодотвориш тази безмозъчна пустиня с една идея…

Нима Г. А. е прав и те в края на краищата ще ни заставят да им направим място? Ще ни заставят с правото на равни, а занапред — може би и с правото на мнозинството. Господи, нещастният Г. А.

А може пък и да не е толкова нещастен? Нека дори това да е негова педагогическа грешка, но затова пък каква грешка само! Тя е равна на откритие!

Гордей се, Игор Всеволодович, ти добре го каза днес: „Дори и той да греши, всяка негова грешка е сто пъти по-велика и по-важна от всичките ви правилни решения.“

„The uncommon man wants to leave a world different from what he found; a better enriched by his personal creation. For this he is willing to sacriface much or all of the happiness that the common man enjoys“.62

Ръкопис „ОЗ“ (28–29)

28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути, чак докато стана време за обяд.

Когато се прибрах вкъщи, той вече седеше в кухнята и ядеше от една емайлирана паница югославска супа на прах от тази в пакетчетата. Беше мършав, нелеп, ъгловат и костелив с люспести от мръсотия огромни крачища с плоски стъпала. Тънка пъпчива шия, гигантски подсмърчащ нос, опулени сълзящи очи, оскъдно чело под разбърканата коса, из която на петна се виждаха по-светли и по-тъмни кичури. Едно дрисливо пате. Сигурно нямаше повече от шестнадесет години, защото гласът му мутираше, а унилата му физиономия беше покрита с „бутон д’амур“63.

Когато влязох в кухнята, той ме стрелна с един панически поглед, но явно не съзря в мен никаква опасност, защото прокара пръст под носа си и се върна към яденето. Още щом зърнах неописуемия му бурнус, веднага разбрах къде е бил източникът на онази странна миризма, която усетих в антрето. Този бурнус не беше пран. Никога. Не беше и свалян. Само го бяха носили. Ден и нощ. С него сигурно никой дори не се беше давил.

— Кой е този? — попитах аз страшно.

Моята бригада, която съчувствено беше наобиколила носителя на бурнуса, мълчеше, както ми се стори, страхливо и виновно.

— Кой го е пуснал? — продължих аз, като вдигнах с един тон. — Защо не сте му направили санитарна обработка? Инструкцията не е ли писана за вас? Да не ви е скучно без холера?