Не се връщай

И тъй, Търнър се насочи към моста, за да прекосят реката. Трафикът беше ужасен. Час пик и в света на цивилните. Опрели броня в броня, колите приличаха на подвижен паркинг. Тя почукваше с пръсти по волана и час по час поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Търсеше някаква пролука, за да заеме още по-добра позиция за щурмуване на моста.

— Отпусни се — рече Ричър. — В момента час пик със сигурност е наш добър приятел. Шансовете на евентуалните преследвачи са нулеви.

— Не и ако използват хеликоптер.

— Няма. Не и тук. От страх да не катастрофират и да убият някой конгресмен. Това ще се отрази зле на бюджета им.

Най-после се качиха на моста и запълзяха над водата. Не след дълго окръг Арлингтън остана зад тях.

— Като спомена бюджет, се сетих, че нямам пари — обади се Търнър. — Всичките ми пари и лични вещи останаха в един голям прозрачен плик.

— Моите също — кимна Ричър. — Но взех трийсет долара назаем от адвокатката ми.

— Но защо ще ти дава пари назаем?

— Още не знае, че ми е дала, но скоро ще разбере. Оставих й разписка.

— За съжаление, ще ни трябват повече от трийсет. Аз например имам спешна нужда от цивилни дрехи.

— А пък аз — от връзки за обувки. Ще ни трябва банкомат.

— Нямаме карти.

— Съществуват различни банкомати.

Слязоха от моста. Бавно, с чести спирания и тръгвания. Вече бяха в окръг Колумбия. Под юрисдикцията на вашингтонската полиция. Потвърждение на този факт бяха двете патрулни коли, които Ричър забеляза в далечината. Бяха паркирани муцуна в муцуна малко зад Мемориала на Линкълн. Двигателите им работеха, а от покривите им стърчаха поне дузина антени. Във всяка от тях имаше по едно ченге, настанило се удобно и най-вече на топло. Стандартна мярка за сигурност, помисли си с надежда Ричър. Търнър смени платната, избирайки най-далечното от тях. Ченгетата изобщо не реагираха.

Продължаваха напред в сгъстяващия се мрак. Все така бавно и с чести спирания. Напълно анонимни сред десетки хиляди студени ламарини като тяхната, запълнили улиците в радиус от няколко километра. Поеха на север по Двайсет и трета, по която Ричър беше минал предишния ден. После завиха надясно по Конститюшън Авеню — право, широко и сякаш безкрайно. Истинска река от червени стоп-светлини.

— Разкажи ми за онези двамата снощи — обади се Търнър.

— Пристигнах с автобуса и тръгнах директно към Рок Крийк с намерението да те поканя на вечеря — започна Ричър. — Но теб те нямаше по обясними причини. В кабинета ти се беше настанил един гадняр, който взе да дрънка глупости за някакви обвинения срещу мен, повдигнати от гангстер, когото издирвахме преди цели шестнайсет години. Като видя, че не съм впечатлен, той ми излезе с номера за някакъв закон в Десета част на Кодекса, чрез който ме връщали обратно на служба.

— Какво? Отново си в армията, така ли?

— От снощи — кимна Ричър.

— Забележително!

— Не виждам нищо забележително. Поне засега.

— А кой ме замества?

— Един полковник на име Морган с вид на чиновник. Настани ме в някакъв мотел на северозапад. Пет минути след това пред стаята ми спря кола с двама души. Трийсетинагодишни, волнонаемни. Заеха се да ме плюят, защото съм посрамил частта, а след това предложиха да напусна града още преди да ме изправят пред военен съд. В противен случай щели да ми сритат задника. Наложи се да им блъсна главите в ламарината, с която пристигнаха.

— Но кои са били, по дяволите? Не успя ли да им научиш имената? Не искам подобни типове в моята част!

— Със сигурност не бяха от Сто и десета. В колата беше топло. Това означава, че бяха пътували доста по-дълго от разстоянието между Рок Крийк и мотела. Освен това бойните им умения бяха стандартни. Няма как да са били от твоите хора. Знам го, защото си направих труда да проверя неофициално личния състав. Обиколих стаите и тези момчета не бяха там.

— Кои са били тогава?

— Две малки парченца от голям и сложен пъзел.

— Каква е картинката на кутията му?

— Не знам. Но днес ги видях отново. От разстояние. Появиха се в мотела с подкрепление. С други двама като тях. Предполагам, че проверяваха дали съм си тръгнал, готови да ускорят решението ми, в случай че още се колебая.

— Но защо са настоявали да се махнеш, след като не са от Сто и десета?

— Точно там е работата — отвърна Ричър. — Дори не бяха ме виждали. По принцип хората ме гонят на малко по-късен етап.

Минаха покрай Виетнамската стена. Там видяха още една патрулка с работещ двигател и гора от антени на покрива.

— Би трябвало паниката вече да е пълна, не мислиш ли? — подхвърли Ричър.

— Освен ако твоята адвокатка Едмъндс не е заспала в чакалнята — каза Търнър.

Подминаха полицейската кола. Достатъчно близо, за да зърнат ченгето в нея — висок чернокож мъж, слаб като вейка. Спокойно би могъл да е брат на началника на ареста в Дайър. Което би било крайно неприятно стечение на обстоятелствата.

— Какво е било това нападение отпреди шестнайсет години? — попита Търнър.