Не се връщай

— Това обяснява отсъствието на пожарната — кимна тя. — Незаконна дейност. Не са могли да поискат помощ.

— И да са поискали, все тая — отвърна Ричър. — Ако пожарната се отзовава на всеки сигнал за подпалена нелегална лаборатория, нямаше да й остава време за нищо друго. Такива инциденти се случват непрекъснато.

— А къде са хората?

— Вероятно е само един човек. Някъде наблизо.

Излязоха на полянката и се насочиха към хижата. С гръб към пожара, придържайки се близо до дърветата. Димът се издигаше право нагоре. Светлината и сенките танцуваха стихиен езически танц. На петдесетина метра от тях пожарът продължаваше да бушува с пълна сила. Хижата беше едноетажна, с прилепена към задната част барака. И двете празни. Хамбарът беше достатъчно широк, за да побере два автомобила. Точно толкова бяха в него. Единият беше голям червен пикап додж с огромни колела и килограми хром по каросерията. Чисто нов. Другият беше спортно кабрио шевролет корвет, също червено и излъскано до блясък. Никелираните тръби на ауспуха му бяха големи колкото юмрука на Ричър. И кабриото изглеждаше чисто ново. Или почти ново.

— Това селско момче явно се справя добре — отбеляза Ричър.

— Не чак толкова — отвърна Търнър и махна към пожара.

Макар и здраво захапан от огъня, скелетът на фургона все още се различаваше. Земята около него беше покрита с горящи отломки. Това, което нарушаваше правоъгълната му форма, беше проснатото отпред продълговато нещо, наподобяващо провиснал от устата език. Неподвижно, леко издуто, напълно обхванато от пламъци с друг цвят и друга интензивност. Такива пламъци изпуска забравен на скарата агнешки котлет. Този тук обаче беше сто пъти по-голям.

— Предполагам, че се е опитвал да спаси лабораторията — промърмори Ричър. — Което е било глупаво. Винаги е по-добре да я оставиш да изгори.

— Какво ще правим сега? — попита Търнър.

— Ще изтеглим малко пари от банкомата. Лабораторията е била доста голяма и е работила добре. Имал е и два отлични автомобила, а това означава доста висок кредитен лимит за нас.

— Ще вземем парите на мъртвеца, така ли?

— Те вече не му трябват. А ние разполагаме с осемдесет цента.

— Но това е престъпление!

— Престъплението е отпреди да се появим тук. Този човек е произвеждал дрога. Ако не ги вземем ние, ще ги вземе полицията. Още утре, когато ще се появят тук. Или най-късно вдругиден.

— Но къде са тези пари?

— Това е интересната част. Трябва да ги открием.

— Вършил си това и преди, нали?

— Да, но обикновено с живи наркопласьори. Мислех да се поразходя в района зад Юниън Стейшън. Представи си, че сме данъчни. Все пак сме държавни служители, нали?

— Това е ужасно!

— Искаш ли тази нощ да спиш в истинско легло? Искаш ли да закусваш утре?

— Боже господи! — простена Търнър.

Но тя се включи в претърсването не по-малко активно от Ричър. Започнаха с хижата. Въздухът вътре беше застоял. В кухнята нямаше нищо скрито. Нямаше двойни стени на шкафовете, нито фалшиви кутии с фасул, нищо, заровено в буркана с брашно, никакви кухини в стената. В дневната също нямаше нищо. Нито тайници в пода, нито изрязани отвътре книги, нищо във възглавниците на канапето, нищо в комина. И в спалнята беше същото. Нямаше процепи в матраците, нямаше заключени чекмеджета на нощната масичка, нищо в гардероба, нищо под леглото.

— А сега? — попита Търнър.

— Трябваше да се сетя по-рано — направи гримаса Ричър.

— Къде?

— Къде човек се чувства напълно уединен?

— Тук цялото място е уединено. На милион километри от всякъде.

— Но все пак къде най-много?

Тя най-сетне включи и кимна.

— Във външната тоалетна.

Скривалището се оказа в тавана на външната тоалетна. Фалшивият панел се намираше точно над чинията. Ричър ловко го измъкна от жлебовете и го подаде на Търнър. После пъхна ръка в дупката. Кутията, която измъкна, беше пластмасова — от онези, които се продават във всеки магазин за домашни потреби. В нея имаше около четири хиляди долара на пачки по двайсет, резервни ключове за доджа и корвета, нотариален акт на имота и акт за раждане на Уилям Робърт Клайтън, появил се на бял свят преди четирийсет и седем години в щата Западна Вирджиния.

— Мир на праха ти, Били Боб — промърмори Ричър и раздрънка ключовете в шепата си. — Пикапът или спортното купе?

— И колата му ли ще откраднем? — попита Търнър.

— И двете вече са откраднати. В кутията няма никакви документи за покупко-продажба. Вероятно някой автокрадец си е платил дрогата с тях. А другата възможност е да вървим пеша.

Търнър помълча известно време, сякаш се готвеше да прекоси опасен, но неизбежен мост. После поклати глава и промърмори:

— Спортното купе, разбира се.

Задържаха парите и ключа на корвета, а останалото върнаха в тайника. После се насочиха към хамбара и хвърлиха парите в багажника на червеното кабрио. Пожарът в периферията на полянката продължаваше да бушува. Ричър подхвърли ключовете на Търнър и се настани на дясната седалка. Тя запали мотора, откри откъде се включват светлините и си сложи колана.