Беше в деня на святата Бъдни вечер, предиобед. Малко след пладне чухме, че навън се тича и вика. Погледнахме през дупките — хаддедихните идваха от всички страни. Далеч навън, където още не можеха да бъдат съгледани, те бяха образували кръг около бивака и сега го стесняваха. Беше настъпило времето да избегна кръвопролитието. Взех карабината си, отметнах завесата на шатрата и пристъпих навън. Шейхът стоеше сред хората си, жестикулирайки оживено. Поканих го. Той се завтече бързешком и попита още отдалеч:
— Кара бен Немзи ефенди, знаеш ли кои са тези многобройни конници?
— Да. Това са шестстотин хаддедихни със също толкова добри пушки. Те идват да отмъстят за грабежа, който сте извършили от техните стада. Вие сте обградени от тях и не можете да избягате. А ние, техните съюзници, сме сред вас. Ако не ги помолите за милост, много пъти по шестстотин куршума ще ударят тълпата от вашите жени и деца. Но аз искам да се застъпя за вас и ще изпратя един пратеник на Амад ел Гхандур да отложи атаката. После ще можеш да преговаряш с него.
— Изчакай още! — отговори той през зъби.
След това побърза да се отдалечи, за да се допита накратко до своите старейшини за съвет. Кръгът обаче се стесняваше толкова бързо и застрашително и беше толкова ясно, че една съпротива би била напразна, че той ми викна:
— Изпрати един вестител, побързай!
Халеф беше вече ориентиран, взе пушката си и бързо се отдалечи. Аз останах до шатрата да изчакам резултата. Дълбока тишина владееше наоколо. В този миг от скалата там горе прозвуча ясният звън на камбанка. Веднага след това видях от колибата да излиза едно момче и да се изкачва по стръмната пътека. То изчезна горе в пещерата и след малко слезе отново, упътвайки се към шейха. Аз дадох знак на двамата да дойдат при мен и попитах:
— Какво иска светият мъж?
— Той иска да узнае каква ще е тая битка и защо трябва да се състои тук — отговори шейхът.
— Това той ще узнае от мен. Можеш ли да четеш?
— Да.
— Тогава почакай!
Седнах, откъснах един лист от бележника си и написах отговора с молив. След като шейхът го прочете, момчето трябваше да отнесе листа и молива до височината. Сега щеше да се разбере дали прочутият мъж можеше поне да пише. Бях се подписал с името Кара бен Немзи. Хаддедихните се намираха на почти изстрел разстояние, но бяха спрели, понеже бяха чули камбанката и съгледали пратеника на отшелника. Той сега се застоя по-дълго, отколкото преди туй, после донесе листа. За мое учудване под редовете ми бе написано на арабски:
„Възслава на Господа във висините и мир на земята на человеците, които имат добри пожелания!“
Думите от хвалебствения химн на ангелите! В днешния ден! От този прочут сред мохамеданите отшелник! Той трябваше да е християнин! Дадох на шейха да прочете думите. Той си нямаше и понятие, че произхождат от Библията, но веднага разбра смисъла им, защото каза:
— Светият мъж заповядва да установим мир. Мислиш ли, че Амад ел Гхандур ще прояви такава склонност?
— Да. А ако пожелае да бъде строг, аз ще се застъпя за вас.
— Значи искаш да отидеш при него?
— Аз и ти.
— И аз ли? Той ще ме плени.
— Не. Ти ще стоиш под моя закрила. Обещавам ти, че ще можеш да се върнеш, когато поискаш.
„Мир на земята!“ Тази повеля беше изпълнена. Преговорите продължиха, наистина, до надвечер, но накрая бе постигнато споразумение. Викрама беше освободен без откуп, хаддедихните си получиха обратно заграбените животни, а в замяна Амад ел Гхандур даде думата си, че се отказва от отмъщението. След това бе сключен мир между досегашните врагове, който първоначално създаваше впечатление за принуденост, ала сетне стана по-сърдечен. Хаддедихните дойдоха до бивака. Бяха заклани овни и запалени огньове за опичането им.
Преди това обаче се случи нещо, което никой не беше предполагал. Малко преди настъпване на нощта момчетата бяха изкачили скалата и отшелникът ги бе разпитал. После слязоха. Той ги бе накарал да помолят анеизехите за свещи, каквито бедуините приготвят от овнешка лой, а аз получих молбата сутринта да отида на скалата при него. Както вече споменах, при него освен двете момчета никой още не се бе качвал. Бях много любопитен какво ще видя. Трябва да спомена още и радостта на двамата парси, които се бяха събрали, без да е плащан някакъв откуп. От само себе си се разбира, че Викрама си получи ограбената сума.
Когато седяхме вечерта край огньовете, отдадени на трапезата на мира, отгоре камбанката отново зазвъня.
Погледнахме нататък. По иглолистното дърво на височината се запоявяваха светлинка след светлинка. Отшелникът честваше Бъдни вечер с коледно дърво. Какво чудо тук, в Ориента, посред бедуините! И каква гледка за мен, немеца, който не можеше да си представи Коледа без коледно дърво. Арабите се наслаждаваха на непознатото за тях зрелище с нямо мълчание. Алам обаче ми каза:
— О, Кара бен Немзи ефенди, това е дървото, за което ни разказва вчера. Колко е красиво! То ми говори за Нур ес Сема, която изгря в моето сърце!
А кого намерих на утрото там горе на скалата и какво узнах от него? Това ще разкажа на скъпия читател може би някой друг път!