Небесни материи

Неколцина преподаватели станаха и си тръгнаха, без дори да го направят тихо, както е обичаят по време на скучна лекция. Но повечето бяха като приковани към пейките и причината несъмнено беше в това, че съм знаменит. Писистрат също остана, зная, че дебнеше за възможност да ме предизвика пред другите и да припомни на останалите, че Аякс, командирът на кораба, преди това бе наричан „Аякс, дето се загроби в историята“.

Изчаках мълчаливо докато и последният излезе.

— Някой знае ли защо от всички народи в Симахията точно атиняните развиват науката, за да обяснят тайните на природата?

Чаках, но единственият отговор беше жуженето на египетските бръмбари, които воюваха за изсъхналите плодове и костилки с европейските катерици.

— Кой е крайъгълният камък на науката? — продължих, надявайки се на отговор от публиката.

— Експериментът! — отвърнаха студентите в хор.

Сега вече бях приковал вниманието им.

— Кой е открил експериментите?

Студентите ме погледнаха, сякаш говорех на чужд език. Почти чувах мислите им. Експериментът е просто начин, по който се вършат нещата. Все едно да попиташ кой е открил дишането или почитането на боговете.

Писистрат присви очи и се приведе напред в поза на ловец, подушил плячка. Очакваше да се изложа напълно, за да се нахвърли върху ми и да ме изкорми с някой остроумен афоризъм.

Едно критянче с къдрава черна коса и едва набола брада заговори от първия ред. Долових минойски диалект, който ми напомни за моята младост:

— Аристотел е първият, който е извършвал опити.

— Защо?

Другарите на момчето ме гледаха с объркани лица, някои се мръщеха озадачено. А може би злорадстваха, че приятелчето им е на път да се изложи също като мен.

— Господарю… — попита то, — какво искате да кажете с това „защо“?

Облегнах се назад, скръстих ръце на тила и се загледах към сипаничавата Луна.

— Какво е накарало Аристотел да направи нещо, което не е правил никой преди него?

— Ами… уф… — момчето млъкна сконфузено. То се огледа изплашено като подгонен от хищници елен. Накрая погледът му се спря на Писистрат, сякаш молеше за помощ.

Старецът повдигна края на тогата си с достойнство и пристъпи към мен, прекосявайки невидимата бойна линия. Студентите се отдръпнаха пред него като жито от вятър.

— Аякс, защо ни губиш времето? Това е научен институт. Тук се занимаваме само с наука.

— Точно това твърдя и аз. Защо изучаваме само науката?

Той разпери ръце в мелодраматично отчаяние.

— Нима предпочиташ да си пилеем времето в платонски брътвежи за природата на идеалните тела, докато Поднебесното царство ни завладее със своята невъзможна даоистка наука?

Знаех, че рано или късно Платон ще изникне в спора.

— Не, Писистрате, не искам да ви губя времето с глупости. Искам само студентите да разберат как сме започнали да изучаваме науката. Нищо повече.

Той въздъхна с досада.

— Че какво друго си заслужава да изучават?

Писистрат най-сетне спореше с мен, давайки ми възможност да изложа тезата си. Но не бързах да се радвам, за да не позволя да ме въвлече в клопката на Сократ, която очевидно беше заложил.

— Възможно ли е да изучаваме науката, ако не знаем нищо друго?

Писистрат отстъпи встрани като танцьор.

— Какво друго ти е необходимо? Философия? Теология? Етика? А може би драмата и комедията могат да се използват за тайни проучвания? Ако е тъй, на мен те никога не са ми трябвали.

— Говоря най-вече за историята.

Той повдигна едната си вежда и леко се намръщи. Сега всички погледи бяха втренчени в него. Да гледат споровете на видни учени беше любимо занимание на студентите още от времето, когато Сократ се бе изправил срещу софистите.

— История. Какво може да ти каже историята?

Благодарих мислено на Клио, защото ме беше довела дотук, и усетих дъха й с гърба си, което ми придаде нови сили.

— Кажи ми, Писистрате, би ли наторил плодородна земя с огън?

Той ме погледна и върху картата от бръчки на лицето му се появиха още няколко.

— Разбира се, че не. Тя ще се възпламени.

— Откъде го знаеш?

Той изсумтя величествено, свещен бивол, готов да бъде принесен в жертва.

— Всеки образован човек го знае.

Наведох се и посочих с пръст измършавялото му тяло.

— Но ти откъде го знаеш?

Той махна небрежно към северния край на овощната горичка.

— Защото преди сто и петдесет години героят Кофит се взриви, опитвайки да направи тъкмо това.

Наведох глава, сякаш за да му отдам почит. Бледи лунни лъчи се процеждаха през сребристата мрежа и хвърляха сенки по лицето на моя опонент.

— Ето че използваш историята, за да избегнеш грешки от миналото — рекох тихо.

— Но…

Дойде време да го прекъсна. Познанията, които бях натрупал през годините, прекарани сред прашните архиви на Академията, бликнаха от устните ми и го съкрушиха с епичен разказ за упоритите усилия на безчет учени от изминалите векове, за мъчителните им опити да систематизират тези безброй факти, които сега знаеше всеки „образован“ човек.

— Всеки на този свят знае по нещо от миналото — заявих с нарастваща увереност. — Фамилна и военна история, на която толкова държат в Спарта. Но Академията не иска студентите й да познават собствената си история. Защо?