Небесни материи

Връщането ни обаче не беше лишено от премеждия. Навсякъде имаше подсилени патрули, които издирваха нас или убиеца, та сега трябваше да се крием не само от робите.

— Починете си — нареди ни Жълт заек, когато най-сетне се добрахме до сандъка. — И двамата изглеждате изтощени.

Предложение, което аз приех с благодарност. Пих малко вода, хапнах коричка хляб и се излегнах върху една рогозка.

Около час по-късно бях събуден от гласа на Клеон, който ехтеше навсякъде из пещерата:

— Приготви се за ускорение. Приготви се за ускорение. Приберете се вътре и си поставете ремъците. Подсигурете се и с вода и храна. Повтарям, приготви се за ускорение. Командире, където и да си, правя го по заповед на Анаксамандър.

Анаксамандър заплашваше моя навигатор? Да сме се подсигурили с достатъчно храна и вода? Какво, в името на Атина, ставаше на кораба? Изведнъж подът под краката ми се разтресе и ние полетяхме към задната стена. Ударих болезнено рамото си и трябваше да захапя ръката си, за да не изкрещя.

Отне ни десетина мъчителни минути, докато най-сетне успяхме да заемем подходящи позиции за ускорението, облегнати на стената и заобиколени от меки подложки. След това изчакахме обичайните четири часа и през това време болката в рамото ми намаля до притъпено пулсиране. Но корабът не забавяше. Продължавахме да чакаме, успяхме да похапнем малко хляб и да пийнем вода, ала скоростта си оставаше същата.

Заради болката не можех да заспя и се хранех с мъка. Нямаше никакъв начин да разберем още колко ще продължават тези терзания. По някое време Мания завладя ума ми с чудовищни, изкривени видения. Виждах се като прикования за скалите Прометей. Зевс ме разпитваше строго с гласа на Анаксамандър, настоявайки да узнае кой е шпионинът и защо смятам, че хората заслужават да им подаря огъня. Не можех да му отговоря, орел ми беше изкълвал гръкляна.

Най-сетне забавихме скорост и умът ми започна да се връща към нормалното си състояние. Гласът на Клеон прокънтя като гръмотевица на Зевс:

— Околослънчева орбита. Повтарям, стигнахме слънцето. Не излизайте на повърхността без защитно облекло и очила. Направих каквото искаш, а сега разкарай проклетите си войници от кулата.

Слънцето? Вече?

— Колко дълго ли сме летели? — попитах пресипнало.

— Шест дена — отвърна Жълт заек, като се надигаше бавно. Тя се протегна, докосна с ръце върховете на пръстите на краката, после се разкърши.

Ние с Рамоночон също станахме, като се подкрепяхме един друг. Той едва пристъпваше, а аз се измъчвах от жажда, която не успях да прогоня дори след като се нагълтах с вода.

Шестдневно ускорение. Нищо чудно, че бяхме в такова окаяно състояние. Никой на кораба не би могъл да действа при подобни обстоятелства, нито ние, нито поднебесните шпиони. Сега Анаксамандър щеше да използва слънчевата мрежа, без да се страхува, че някой може да е саботирал устройството.

Единственият проблем с инак изненадващо интелигентния план на Анаксамандър беше, че поднебесните нямаха никакво намерение да повреждат мрежата.

— Трябва да попречим на изстрелването — рекох и отново надигнах стомната с вода.

Жълт заек кимна мрачно.

— Чакайте тук. Ще потърся очила и наметала.

Ние с Рамоночон можахме само да кимнем благодарно и отново да се отпуснем на пода.

— Нямаме много време — предупредих я аз. Гърлото ми беше сухо и болезнено и нищо не можеше да го оправи, поне засега.

Рамоночон откъсна коричка хляб и я задъвка на пресекулки.

Жълт заек се върна след броени минути. Носеше три чифта очила и три наметала с качулки от охладителна мрежовидна тъкан със сребровъздушни нишки.

— Ще излезем през кърмовия изход — рекох, след като си сложихме защитното облекло. — С тези дрехи поне робите едва ли ще ни разпознаят.

За щастие робите бяха твърде заети да се отвързват от ремъците, за да обърнат внимание на трима загърнати в наметала мъже, които прекосяваха складовата пещера. Зърнахме дори Кловикс, но той беше прекалено изплашен, за да ни забележи.

Когато излязохме на повърхността на „Сълзата на Чандра“, хоризонтът от край до край бе изпълнен с огромна огненочервена полусфера. Блясъкът й беше толкова силен, че преодоляваше затъмнените опушени стъкла на очилата, пронизваше очите и се забиваше право в сърцето, носейки със себе си гласа на бога на Слънцето. Хелиос ми заговори точно както го беше сторил, когато потегляхме от Земята, и ако тогава отказвах да го чуя, това не беше толкова лесно сега, когато бях само на две мили от повърхността му.

Говореше за високомерие и омраза, за глупостта на онези, които са се опитали да станат герои, като предизвикват боговете. Белерофонт е искал само да полети до Олимп, Фаетон се опитвал да насочва Слънцето за един-единствен ден, Орфей — да омагьоса господаря на мъртвите. Но аз, който знаех, че съм съвсем обикновен човек, аз, който бях отхвърлен от Академията, аз се опитвах да открадна късче от вечния огън и да го върна на Земята като оръжие.