Неуговорени срещи

— Щръкнал тук и се звери, козина по човката — рече той. — Един тъй се зверил, зверил, па му омотали ръцете и: краката и вече не се звери. Кога тръгваме, Мълчане? Докога ще ме баламосваш? Мойта дърта отиде в друга къща, козина, по човката, пък аз вече трета нощ нощувам при старейшината, а днес мисля да прекарам нощта при вдовицата на Опашкаря. Яденето толкоз се спари, че и онзи дърт пън не ще да го плюска, гнуси се, казва: всичко при теб се е спарило, не само не се яде, ами не се и помирисва, козина по човката… Само че не тръгвам за Дяволските ридове, Мълчане, а ще тръгна с теб за Града, там двамата ще си понасъберем женички. Ако налетим на крадци, ще им дадем половината, какво да ме е яд, козина по човката, а другата половина ще докараме на село, нека си живуркат тук, тъй де, защо да плават напразно, че то една плавала, плавала, цапардосали й един над сополите, вече не плава и вода не ще да погледне, козина по човката… Слушай, Мълчане, да не би да си послъгал за Града и за онези женички, а? Или да ти се е привидяло — крадци са ти отмъкнали Нава и на теб от мъка ти се е привидяло. Ей на, Хромавия не вярва, смята, че ти се е привидяло. Ами какъв е този Град в езеро, козина по човката, всички разправяха, че е на хълм, а не е езеро. Може ли да се живее в езеро, козина по човката! Всички ще затънем, вода е, козина по човката, какво като има женички вътре, във вода и за женички не влизам, не мога да плувам, пък и за какво? Но в краен случай аз ще седя на брега, докато ти ги измъкнеш от водата… Та, значи, влизаш във водата, козина по човката, а аз ще остана на брега, та тъй двамата бързо ще се справим…

— Тояга имаш ли? — попита Кандид.

— Че къде да ти намеря в гората тояга, козина по човката! — възрази Пестника. — На блатото трябва да се ходи за тояга, а аз нямам време, пазя яденето да не го изплюска старецът, пък и за какво ми е тояга, като не смятам да се бия. Един тъй се биел, биел, козина по човката…

— Добре — рече Кандид, — аз ще ти отчупя тояга. Вдругиден тръгваме, не забравяй.

Той се обърна и пое в другата посока. Пестника не се е променил. И никой от тях не се е променил. Колкото и да се старае да им втълпи, нищо не разбират и като че ли на нищо не вярват.

Мъртваците не могат да се покоряват на жени, тука вече прекали, Мълчане, до немай-къде прекали, жените се страхуват до смърт от мъртваците, ти мойта виж, а после дрънкай. А че е потънало село, значи е станало Надвиване, и без теб го знаем, пък какво общо имат тук женичките — не разбирам… И изобщо, Мълчане, в Града ти не си бил, какво толкова — признай, няма да ти се обидим, страшно интересно разказваш. Само че в Града не си бил, всички го знаем, защото който е бил в Града, обратно не се връща. И твоята Нава никакви там женички, ами просто крадци са я отмъкнали, наши крадци, местни. От крадците отърваване няма, Мълчане. Макар че ти, разбира се, си смел мъж, и как само се оправяш с мъртваците — направо е страшно да се гледа.

Идеята за надигащата се гибел просто не се побира в главите им. Гибелта идва доста бавно и е започнала да идва доста отдавна. Сигурно работата е там, че гибелта е понятие, свързано с мига, с мигновената катастрофа. А те не могат и не искат да обобщават, не могат и не искат да мислят за света извън тяхното село. Има село и има гора. Гората е по-силна, но гората винаги е била и винаги ще бъде по-силна. Какво общо има тук гибелта? Каква ти гибел? Това е просто животът. Виж, когато дърво смаже някого — това, разбира се, е гибел, но тук просто ти трябва глава на раменете, че да съобразяваш кое как… Някой ден ще се стреснат. Когато не останат повече жени, когато блатата стигнат съвсем до домовете им, когато насред улиците бликнат подземни реки и над покривите увисне виолетовата мъгла… А може и тогава да не се опомнят — просто да кажат: „Тук повече не може да се живее — Надвиване.“ И ще тръгнат да градят ново село.

Хромавия седеше на прага, поливаше покълналите през нощта гъби и се готвеше да закусва.

— Седни — рече той на Кандид приветливо. — Ще хапнеш ли? Хубави гъбки.

— Ще хапна — отвърна Кандид и седна до него.

— Хапни, хапни — подкани го Хромавия. — Няма ти я Нава вече, как ще свикнеш без Нава… Чувам — пак си щял да тръгваш. Кой ли ми го рече? О, да бе, ти ми го рече, тръгвам, значи. Какво, в къщи ли не ти се седи? Ако си седиш в къщи, ще ти бъде добре… За Тръстикино ли тръгваш или за Мравчево? В Тръстикино бих дошъл. Завиваме сега по улицата вдясно, ще минем по рядкото на гората, в рядкото на гората ще съберем гъби, ще вземем квасец и направо там ще хапнем — в рядкото гъбите са добри, в село такива не виреят, пък и по другите места не виреят, а там яж, яж, няма насищане. А като хапнем, излизаме с теб от рядкото на гората, покрай Житното мочурище, пак ще хапнем — добро жито се ражда там, сладко, просто да се чудиш — блато, мръсотия, и такова жито да ражда… А после, разбира се, право подир слънцето, три дни вървиш и вече е Тръстикино.

— Ние с теб ще идем на Дяволските ридове — търпеливо напомни Кандид. — Тръгваме вдругиден. И Пестника идва.