Неуговорени срещи

Отляво падат тухли, дървената каса на един прозорец с пращене се разбива на тротоара. По уродливата фасада на шестетажния блок, третия от ъгъла, от горе на долу, косо, през черните дупки на прозорците се плъзга широка жълта сянка — плъзга се толкова леко, като перушинка, та не ти се вярва, че тъкмо след нея от фасадата се откъртват пластове мазилка и парчета от тухли. Вандерхузе крещи нещо ужасен, децата пищят на два гласа на площада, а сянката вече е на асфалта — такава една лека, полупрозрачна и огромна. Почти не може да се различи бясното движение на десетките крака и в това блещукане тъмнее, набъбва и се свива дълго разчленено тяло, вдигнало високо пред себе си грамадните си щипки, върху които сякаш е замръзнал блик от отразена светлина…

Скорчерът сам изниква в ръцете ми. Превръщам се в автоматичен далекомер, зает само с измерването на разстоянието между ракопаяка и детските фигурки, търтили да бягат напряко през площада. (Някъде там е и аборигенът с фалшивата винтовка, той също тича с всичка сила, като изостава малко от децата, но него не го гледам.) Разстоянието стремително намалява, всичко вече ми е съвсем ясно и когато ракопаякът се оказва точно пред мен, стрелям.

В този момент до него има към двайсет метра. Не ми се е случвало чак толкова често да стрелям със скорчер и съм потресен от резултата. Лумналата червено-лилава светлина ме ослепява за миг, но успявам да видя, че ракопаякът сякаш се взривява. Моментално. Целият, от щипките до крайчеца на последния му крак. Като прегрят парен котел. Чува се кратък гръм, ехото се отразява и се търкулва по площада, а на мястото на чудовището избуява плътен и наглед даже твърд облак бяла пара.

Всичко е свършено. Облакът пара се разпръсква с тихо съскане, паническите писъци и тропотът затихват навътре в тъмната пресечка, а павилионът, напомнящ ковчеже за скъпоценности, като че ли нищо не е станало, сияе насред площада с предишното си варварско великолепие…

— Ей че гаден звяр, дявол да го вземе — мърморя аз. — Откъде са се взели тука, на сто парсека от Пандора?… Ами ти какво, пак ли не го усети?

Шчекн не успява да отговори. Изтрещява изстрел от винтовка, ехото се разнася на площада и веднага следва втори. Някъде съвсем близо. Май че зад ъгъла. Ами да, в пресечката, където побягнаха всички…

— Шчекн, следвай ме отляво и не се показвай напред! — командувам аз, вече тичайки.

Не разбирам какво става там, в тази пресечка. Най-вероятно е още един ракопаяк да е нападнал децата… Значи винтовката все пак не е играчка? И тогава от тъмната пресечка излизат и се спират трима, които ни преграждат пътя. И двама от тях са въоръжени с истински магазинни винтовки, и двете дула са насочени право към мене.

В синкавобялата светлина всичко се вижда много добре: снажен белокос старец в сив мундир с блестящи копчета, а встрани от него и малко назад — две яки момчета с насочени винтовки, също в сиви униформи, препасани с ремъци и с паласки на коланите.

— Много е опасно… — ломоти Шчекн на езика на главанаците. — Повтарям — много!

Спирам да тичам и вървейки, малко насила прибирам скорчера в кобура. После заставам пред стареца и питам:

— Какво стана с децата?

Дулата на винтовките са насочени право в корема ми. В шкембето. Лицата на момчетата са мрачни и безмилостни.

— С децата всичко е наред — отвръща старецът.

Очите му са светли и даже сякаш весели. Лицето му не излъчва такава мрачна коравосърдечност, както на въоръжените момчета. То е обикновено набръчкано лице на стар човек, което дори не е лишено от известна благост. Впрочем може би само ми се, струва, че е така, може би цялата работа е там, че вместо винтовка той държи в ръката си блестящо полиран бастун, с който леко и небрежно се потупва по кончова на високия ботуш.

— По кого стреляхте? — питам аз.

— По лошия човек — превежда отговора транслаторът.

— Сигурно вие сте онези добри хора с винтовките? — питам аз.

Старецът повдига вежди.

— Добри хора ли? Какво значи това?

Обяснявам му това, което ми обясни Нядрудан. Старецът кимва.

— Ясно. Ние сме тези добри хора. — Той ме разглежда от главата до петите. — А при вас, гледам, нещата не вървят зле… Машинката на гърба ви превежда… Някога и ние имахме такива, но бяха огромни, заемаха цели стаи… А такова ръчно оръжие никога не сме имали. Сръчно пречукахте този лош човек! Сякаш с оръдие. Отдавна ли долетяхте?

— Вчера — казвам аз.

— А пък ние така и не успяхме да оправим нашите летателни машини. Няма кой да ги поправи. — Той пак нескрито ме оглежда. — Да, добре сте вие. А при нас, както виждате, е пълен упадък. Как успяхте? Отблъснахте ли ги? Или намерихте някакви средства?

— Упадъкът при вас наистина е пълен — казвам аз внимателно. — Два дена съм тук и въпреки това нищо не разбирам…

Ясно ми е, че ме взема за някой друг. На първо време така може би е даже по-добре. Само че трябва да внимавам, много да внимавам…

— Зная, че нищо не разбирате — казва старецът. — И това е най-малкото странно. Нима при вас нищо такова не стана?

— Не — отвръщам аз. — При нас нищо такова не е ставало.