Неуговорени срещи

На 16 ноември по време на периодичния преглед Ядвига Михайловна открила, че Льова има малка леко подута синина на свивката на десния си лакът. Синините при момчетата не са голяма рядкост и Ядвига Михайловна не й обърнала никакво внимание, а след това, разбира се, щяла да забрави за нея, ако след седмица, на 23 ноември, не се оказало, че синината не само че не изчезнала, ами странно се преобразила. Всъщност тя вече не можела да се нарича синина, защото вече приличала на нещо като татуировка — малък жълтокафеникав знак във вид на стилизирана буква „Ж“. Ядвига Михайловна внимателно поговорила с момчето и разбрала, че Льова Абалкин няма никаква представа откъде се е взело това нещо и защо. Било съвсем ясно, че досега той чисто и просто не знаел и не забелязвал, че нещо му е излязло на свивката на десния лакът.

След като се поколебала малко, Ядвига Михайловна решила, че е длъжна да съобщи за това малко откритие на доктор Сикорски. Доктор Сикорски изслушал информацията без всякакъв интерес, обаче в края на декември неочаквано се обадил по видеофона на Ядвига Михайловна и я попитал как стои въпросът с бенката на Лев Абалкин. Нищо не се е променило, отвърнала малко учудена Ядвига Михайловна. Ако не ви затруднява, помолил доктор Сикорски, фотографирайте някак си незабелязано от момчето тази бенка и ми изпратете снимката.

Лев Абалкин бил първото „подхвърлено дете“, на което се появяло знак на свивката на десния лакът. През следващите два месеца на още осем от „подхвърлените деца“ се появили бенки с повече или по-малко заплетена форма по съвсем същия начин: отначало без никакви външни причини се появявала леко подута синина, децата нямали никакви болки, а след седмица се оформял жълтокафеникавият знак. В края на 48 година вече и тринайсетте носели „клеймото на Странниците“. И тогава било направено поразително и ужасяващо откритие, което предизвикало и появата на понятието „детонатор“.

Кой пръв въвел това понятие днес трудно може да се каже. Според Рудолф Сикорски то най-точно и най-страшно определи същността на нещата. Още през 39 година, сиреч на следващата година след раждането на „подхвърлените деца“, ксенотехниците, които се занимавали с демонтирането на опустелия инкубатор, открили вътре в него дълга кехлибарена кутия, която съдържала тринайсет сиви, леко изпъкнали диска със знаци по тях. В инкубатора тогава били открити и по-загадъчни предмети, затова никой не й обърнал специално внимание. Калъфът бил пренесен в Музея за извънземни култури, описали го в поверителното издание „Материали за саркофага-инкубатор“ като елемент от системата за осигуряване на жизнеспособността, той успешно издържал на вялия напън на някакъв изследовател, който се опитал да разбере какво е това и за какво може да послужи, а после бил прехвърлен като футболна топка във вече препълнения специален сектор за предмети от материалната култура с неизяснено предназначение, където благополучно бил забравен цели десет години.

В началото на 49 година помощникът на Рудолф Сикорски по въпросите на „подхвърлените деца“ (да го наречем примерно Иванов) влязъл в кабинета на началника си и сложил пред него проектор, включен на 211-а страница от шестия том на „Материалите за саркофага-инкубатор“. Екселенц погледнал и се вцепенил. Пред него била снимката на „елемента за осигуряване на жизнеспособността 15/156А“ — тринайсет сиви, леко изпъкнали дискове в гнездата на кехлибарения калъф. Тринайсет заплетени йероглифа, същите онези, които така добре познавал от тринайсетте снимки на тринайсет свивки на детски лакти и над които дори вече бил престанал да си блъска главата. По един знак на всеки лакът. По един знак на всеки диск. По един диск на всеки лакът.

Това не можело да бъде случайност. То трябвало да означава нещо. Нещо много важно. Първата реакция на Рудолф Сикорски била веднага да поиска от музея този „елемент 15/156А“ и да го скрие при себе си, в сейфа. От всички. От себе си. Той се уплашил. Просто се уплашил. И най-страшното било, че не разбирал защо се страхува.

Иванов също бил изплашен. Те се спогледали и се разбрали без думи. Пред очите им оживяла една и съща картина: тринайсет загорели, изподрани бомби с весели викове тичат през потоците и се катерят по дърветата в различни краища на земното кълбо, а тук, на две крачки, тринайсет детонатора за тях чакат в зловещата тишина да им дойде времето.

Това било минута на слабост, разбира се. Та нали нищо страшно не било станало. Всъщност от никъде не следвало, че дисковете със знаците са детонатори за бомби, възбудители на скрита програма. Просто те вече свикнали да предполагат най-лошото, когато станело дума за „подхвърлените деца“. Но дори и ако изпадналото им в паника въображение не ги лъжело, дори и в този краен случай за сега нищо страшно нямало. Винаги когато поискат, можели да унищожат детонаторите. Винаги когато поискат, можели да ги вземат от музея и да ги изпратят през девет земи в десета, чак на края на обитаемата Вселена, а при нужда — и по-нататък.