Неуговорени срещи

Усещах тялото си като добре надут балон, който с леко дрънкане се поклаща над самата улица. Нищо не ме болеше. Като съдя по всичко, бях повален с най-обикновен удар „със завъртане отдолу“, нанесен наистина от такова положение, от което никой никога не го изпълнява.

— Нищо, свести се вече, всичко ще се оправи…

— Лежете, лежете, моля ви, просто ви стана лошо…

— Ей сега ще дойде лекар, вашият приятел вече изтича да го повика…

Седнах. Подкрепяха ме за раменете. Вътре в мен нещо продължаваше да дрънка, но главата ми беше съвсем бистра. Трябваше да стана, но за сега нямах сили да го направя. През оградата от крака и тела, които ме заобикаляха, видях, че глайдерът е изчезнал. И все пак Абалкин не беше успял да свърши работата си както трябва. Ако беше нанесъл удара два сантиметра вляво, щях да се търкалям и безсъзнание до вечерта. Или не беше улучил както трябва, или в последния миг беше влязъл в действие защитният ми рефлекс…

С леко свистене съвсем наблизо кацна глайдер и направо от борда му в тълпата се вряза слабичък мъж, който в движение взе да пита: „Какво е станало тук? Аз съм лекар! Какво има?…“

И да се чудиш и маеш на краката ми! Скочих насреща му, хванах го за ръкава, бутнах го към възрастната жена, която току-що подкрепяше главата ми и все още стоеше на колене.

— На тази жена й е лошо, помогнете й…

Езикът ми едва се обръщаше. Промъкнах се през стъписаната тълпа до глайдера, прекатурнах се през борда на седалката и включих двигателя. Все пак успях да чуя смаяно-протестиращия вик: „Но моля ви се!…“, а в следващия миг под мен се ширна обляният от утринното слънце Звезден площад.

Всичко беше като насън, който се повтаря. Както преди шест часа. Тичах от зала в зала, от коридор в коридор, като се провирах между стойките и витрините, сред статуите и моделите, приличащи на безсмислени механизми, сред механизмите и апаратите, приличащи на уродливи статуи, само че сега всичко наоколо беше заляно от ярка светлина и аз бях сам, и краката ми се подгъваха, и не се страхувах, че ще закъснея, защото бях сигурен, че непременно ще закъснея.

Вече бях закъснял.

Вече.

Тресна изстрел. Тих и сух изстрел от „херцог“. Спънах се на равното. Това е. Край. Затичах с последни сили. Отпред вдясно сред уродливите форми се мярна фигура в бяла престилка. Гриша Серосовик, по прякор Дърдоркото. И той беше закъснял.

Треснаха още два изстрела, един след друг… „Льова, та те ще ви убият…“ „Няма да е толкова лесно…“ Ние нахълтахме в работилницата на Майя Тойвовна Глумова едновременно — Гриша и аз.

Лев Абалкин лежеше по гръб в средата на работилницата, а Екселенц, огромен, сгърбен, с пистолет в отпуснатата ръка, едва пристъпвайки, внимателно приближаваше към него, а от другата страна, като се подпираше с две ръце по масата, към Абалкин приближаваше Глумова.

Нейното лице беше неподвижно и съвсем равнодушно, а очите й бяха страшно и неестествено изцъклени.

Червеникавожълтият гол череп и леко провисналата, обърната към мен буза на Екселенц бяха покрити с едри капки пот.

Остро, кисело и противоестествено вонеше на изгорял барут.

И цареше тишина.

Лев Абалкин беше още жив. Пръстите на дясната му ръка безсилно и упорито дращеха по пода, сякаш се опитваха да достигнат лежащия на сантиметри от тях сив диск на детонатора. Със знак, наподобяващ стилизираната буква „Ж“ или японския йероглиф „сандзю“.

Пристъпих към Абалкин и клекнах до него. (Екселенц гракна нещо да се пазя.) Стъкленият поглед на Абалкин беше вперен в тавана. Лицето му беше покрито с одевешните сиви петна, а край устата му имаше кръв. Побутнах го по рамото. Окървавената уста се размърда и той продума:

— Стояха зверчета около плета…

— Льова — повиках го аз.

— Стояха зверчета около плета — настойчиво повтаряше той. — Стояха зверчета…

И тогава Майя Тойвовна Глумова закрещя.

Москва, ноември 1978 — април 1979 година

Милиард години до свършека на света