Неуговорени срещи

Когато се добраха до шосето, все още беше тъмно, но се чувствуваше, че скоро ще се развидели. В горичката отвъд шосето сънено и неуверено се заобаждаха птици, а над черните къщи в далечната покрайнина, над редките жълти улични лампи нощният мрак вече просветля и оттам повея влажен леден ветрец. Редрик сложи Барбридж да легне на банкета, огледа се и като голям черен паяк прибяга от другата страна на пътя. Бързо намери ландроувъра, свали клонките, които прикриваха капака и каросерията, седна зад волана и внимателно, без да пали фаровете, излезе на асфалта. Барбридж седеше, като с една ръка се държеше за торбата със стоката, а с другата опипваше краката си.

— Бързо! — изхриптя той. — Давай по-бързо! Колената, колената ми са още здрави… Колената да спася!

Редрик го повдига и като скърцаше със зъби от напъване, го прехвърли в ландроувъра. Барбридж рухна на задната седалка и застена. Торбата така и не беше пуснал. Редрик вдигна от земята и хвърли отгоре му защитната мушама. Барбридж беше успял да примъкне и мушамата.

Редрик извади фенерчето и походи назад-напред по банкета, разглеждаше следите. Общо взето, следи нямаше. Като изскочи на шосето, ландроувърът беше стъпкал високата трева, но след няколко часа тази трева трябваше да се изправи. Около мястото, където стоеше патрулната кола, се въргаляха огромно количество фасове. Редрик си спомни, че отдавна му се пуши, извади цигара и запали, макар че сега от всичко най-много му се искаше да скочи в колата и да кара, да кара, по-скоро далеч оттук. Но да кара засега не биваше. Всичко трябваше да върши бавно и предпазливо.

— Какво правиш бе? — изхленчи Барбридж от колата. — Не си излял водата, такъмите са сухи… Какво чакаш? Крий стоката!

— Затвори си устата — каза Редрик. — Не ми пречи. — Той дръпна дълбоко. — Пред южната покрайнина ще свием — каза той.

— Защо там? Да не си луд? Колената ми ще отидат, мръснико. Колената!

Редрик дръпна за последен път и пъхна фаса в кибритената кутийка.

— Не дигай пара, Лешояде — каза той. — Направо през града не бива. Три поста има, все на един ще ни спрат.

— Е, и какво?

— Ще погледнат твоите копита — и край.

— Че какво има на копитата ми. Риба бихме с бомби, счупих си краката и толкоз.

— А ако някой ги опипа?

— Да ги опипа… Аз така ще изрева, че през ум няма да му мине повече да пипа.

Но Редрик вече беше решил всичко. Той наведе шофьорската седалка, вдигна капака на скривалището, като си светеше с фенерчето, и каза:

— Дай тука стоката.

Резервоарът под седалката беше фалшив. Редрик пое торбата и я пъхна вътре, чу се как стоката в нея дрънчи и се претъркулва.

— Аз не мога да рискувам — промърмори той. — Нямам право.

Постави капака на мястото му, разпръсна върху него боклук, хвърли парцала и пусна седалката. Барбридж охкаше, от време на време стенеше и жално молеше да побърза. Пак взе да му обещава Златното кълбо, като все се въртеше на седалката и разтревожено се вглеждаше в разреждащата се тъма. Редрик не му обръщаше внимание. Разпори полиетиленовия чувал с рибата, изля водата върху риболовните такъми, които лежаха на дъното на каросерията, а подскачащата риба прехвърли в брезентовата торба. После сгъна полиетиленовия чувал и го сложи в джоба на комбинезона си. Сега всичко беше наред: рибари се връщат от не съвсем успешен риболов. Седна зад волана и потегли.

Чак до завоя кара, без да включва фаровете. Отляво се точеше яката триметрова стена, която ограждаше Зоната, а отдясно имаше храсти, редки горички, понякога се срещаха изоставени вили със заковани прозорци и олющени стени. Редрик виждаше добре в тъмнината, пък и тъмнината не беше вече толкова непрогледна, а освен това знаеше какво ще стане сега и затова, когато отпред се показа отмерено крачещата приведена фигура, дори не намали, само се наведе напред, по-близо до волана. Онзи маршируваше точно по средата на шосето — като всички такива и той вървеше към града. Редрик го задмина, сви в левия банкет и щом го изпревари, рязко подаде газ.

— Божичко! — промърмори отзад Барбридж. — Рижи, ти видя ли го?

— Да — каза Редрик.

— Господи… само това липсваше — мърмореше Барбридж и изведнъж взе да се моли с пълен глас.

— Затваряй си устата! — кресна му Редрик.

Завоят трябваше да бъде тука някъде. Редрик намали, като се взираше в редицата порутени къщички и стобори, проточили се вдясно. Старият трансформатор… стълбът с подпората… изгнилото мостче на канала. Редрик изви волана. Колата се друсна на изровеното място.

— Накъде караш? — зверски изрева Барбридж.