Неуговорени срещи

„Прогресът може да се окаже напълно безразличен към понятията доброта и честност, както е бил безразличен досега“ — си мисли в труден момент един от героите им. С това първомайсторите на съветската научна фантастика днес, ПИСАТЕЛИТЕ Аркадий и Борис Стругацки, не могат да се съгласят. Цялото тяхно творчество е борба — темпераментна, изобретателна, доблестна, все по-художествено значима — за моралното просветление на социалното развитие, за очовечаването на историческите закономерности.

Тяхното творчество очертава талантливо динамиката на съвременната научна фантастика — нейното жанрово раздвоение в два потока: един основен, традиционен, който конструира специфична жанрова действителност с помощта на невероятни хипотези, космическо-технически аксесоар и пр., и друг, по-близък до „обикновената“ литература и реалната действителност, без подчертано жанрово обособяване, който използува възможностите на фантастично-гротескния реализъм за по-мащабни социално-философски обобщения… Струва ми се, че с излизането на „Милиард години до свършека на света“ през 1976 г. можем да говорим за трети период в творчеството на големите съветски фантасти. Период на творческа равносметка-обобщение на разработвани по-рано теми и проблеми на по-високо философско равнище — и на все по-явно приближаване към „обикновената“ литература. „Милиард години до свършека на света“ е един от върховете на съвременната съветска философска проза.

В един от последните броеве на сп. „Уралски следотърсач“ от 1982 г. има интересно интервю с двамата писатели. Отговорите на някои въпроси заслужават вниманието на българския читател (и са подходящи за завършване на този проточил се предговор).

— Защо пишете именно фантастика, как стигнахте до нея? Кои бяха вашите учители във фантастиката, кое послужи като „първи тласък“?

— Фантастиката обичаме от детските си години. На дванайсетгодишна възраст А. Стругацки посвещаваше свободното си време на илюстриране на „Война на световете“, а Б. Стругацки в същата крехка възраст се мъчеше да препише на ръка „Островът на доктор Моро“. Наши учители бяха Уелс, Александър Беляев, Алексей Толстой, по-късно — К. Чапек, И. А. Ефремов и Р. Бредбъри. По времето на нашата младост фантастиката изобщо беше малко, а пък добрата фантастика — съвсем. Може да се каже без преувеличение, че започнахме да пишем, за да се опитаме да запълним този пропуск. А сега фантастиката е ценна за нас с това, че притежава възможността ако не да решава, то поне да поставя най-фундаменталните въпроси, свързани с проблема „кълнове на бъдещето в днешния ден“, в най-широк смисъл.

— Кои от вашите книги (и защо) ви харесват повече от другите? И кое от своите произведения считате за най-несполучено, защо? Съвпадат ли в единия и в другия случай вашите мнения?

— Ранните ни произведения („Страната на пурпурните облаци“, „Отвън“, някои разкази) не ни харесват — сега те ни изглеждат примитивни. От произведенията на „зрелия период“ и двамата харесваме едно и също: „Охлюв по стръмното“, „Второто нашествие на марсианците“, „Пикник край пътя“, „Милиард години до свършека на света“. С какво ни харесват? Трудно е да се каже. Вероятно затова, че в тях успяхме да изобразим онова, което ни се искаше, когато ги замисляхме.

— Има ли смисъл в края на краищата да отделяме фантастиката от общия поток на художествената литература?

— Няма. Пък е и невъзможно. Може да се отдели само лошата фантастика от добрата литература. А как ще отделите Уелс, Чапек, Булгаков, Вонегът, Маркес, Гогол в края на краищата?

— Импонира ли ви някой от съвременните „митове“? Вярвате ли в летящи чинии и чуждоземни хуманоиди? В телепатия и телекинеза? В снежния човек? В загадките на Бермудския триъгълник и езерото Лох Нес?

— Импонират ни всички съвременни митове без изключение. Ние сме също такива хора, както и останалите, и на нас ни се иска околният свят да бъде пълен с тайни, чудеса и вълшебства. Но ние сме рационалисти и твърдо знаем, че в този свят няма нито екзотични тайни, нито чудеса, нито вълшебства. Ние ясно си даваме сметка, че мечтата за летящото килимче се трансформира в скучните каси на Аерофлот, мечтата за самосвиреща гусла се превърна в оглушително ревящия магнитофон на съседа зад стената… Всеки мит, въплъщавайки се в реалността, губи огромна част от своята първоначална привлекателност. Такъв е се ла ви, драги другари, както ни казаха неотдавна…

Огнян Сапарев

Пикник край пътя