(няма заглавие)

— И през ум не ми е минавало, че обратните си падат толкова по Шърли — отбелязах аз. — Всъщност си е логично — момчетата обичат съчетанието между звезден прах и лична трагедия. Шърли е нашата Джуди Гарланд.

— Обратните ли? — учуди се майка ми. — Какви обратни?

Показах ѝ с ръка младежите в маркови дрехи на „Версаче“ и „Прада“, които направо биеха на очи на фона на старците от предградията.

— Накъдето и да погледнеш, мамо, ще ги видиш.

Хлапакът до нея — същински манекен, прекалено красив, за да е хетеросексуален, — сякаш само това и чакаше: изправи се и изписка от вълнение, когато оркестърът подкара първите акорди на „Диамантите са до гроб“.

— Обичаме те, Шърли! Страхотна си!

— Ето това момче тук не е обратно — изшушука ми мама в ухото, при това не се шегуваше.

Засмях се, прегърнах я през раменете и я целунах по бузата. Развълнувана, тя се наведе напред, когато Шърли Бейси се появи в горния край на стълбите върху сцената: беше в официална рокля от ламе, която току проблясваше, и бе вдигнала театрално ръце.

— Как успяваш, мамо?

— Как успявам какво?

— Как успяваш да не рухнеш, след като загуби татко? Живяла си с него цял живот. Направо не си представям какво е да се опитваш да запълниш такава огромна празнота.

— Е, такива неща не се надживяват. Никога. Мъчно ми е за баща ти. Самотно ми е. Понякога ме е страх. И досега не мога да спя на тъмно, все държа осветлението включено.

Тя ме погледна. Под съпровода на бурните аплодисменти, под истинска лавина от букети Шърли Бейси обикаляше бавно авансцената. Наистина си беше нашата Джуди Гарланд.

— Но трябва да усвоиш изкуството на раздялата — продължи мама — Това си влиза в цената, нали така?

— В цената на какво?

— На това да обичаш някого. Ама наистина. Ако обичаш някого, не го възприемаш като продължение на самия себе си. Не го обичаш заради онова, което получаваш.

Мама отново се извърна към сцената. В здрача на „Албърт Хол“ видях, че сините ѝ очи блестят от сълзи.

— Любовта означава и да умееш да се разделяш — каза ми тя.

Глава 39

— Ти си луд! — подвикна Найджъл Бати. — Хубава работа, доброволно да преотстъпваш детето! Ще го дадеш на бившата си жена, при положение че можем да я разгромим! Тя ще си умре от кеф, направо ще си умре!

— Не го правя заради нея — поясних аз. — Правя го заради сина си.

— Знаеш ли колко мъже си мечтаят да са в твоето положение? Знаеш ли колко мъже са ми плакали тук, в кантората, Хари? Знаеш ли колко мъже биха дали всичко на тоя свят, само и само да си запазят децата? А ти ѝ го преотстъпваш, без да ти мигне окото.

— Не, не го преотстъпвам. Не се предавам. Знам, че на Пат му е много хубаво да бъде с Джина, макар и да се опитва да го крие, понеже смята, че ще ме обиди, ще ме предаде и не знам още какво. Те двамата с майка му или ще възстановят предишната си близост, или Джина ще се превърне в човек, който вижда детето си само в края на седмицата. Вече предчувствам, че ще стане точно това.

— И кой е виновен?

— Знам, разочарован си, Найджъл. Но мисля за момчето.

— А според теб тя мислела ли е за него, когато си е събрала парцалките и се е изнесла? Мислела ли е за него, докато е пътувала с таксито към летището?

— Не знам. Но смятам, че децата имат нужда от двама родители. Дори когато те са разведени. Особено пък ако са разведени. Опитвам се да постигна тъкмо това.

— Ами онзи тип, с когото бившата ти жена живее? Онзи… как му беше името… а, да, Ричард. Не знаеш нищо за тоя Ричард. И оставяш с лека ръка синът ти да отиде при него.

— Не го оставям да отиде при никого. Той ми е син и винаги ще си остане мой син. Аз съм му баща и винаги ще си остана негов баща. Но се надявам Джина да не е развила вкус към негодници.

— Мен ако питаш, си пада по лекета. Знаеш какво ще стане, нали? Ще се превърнеш в един от неделните татковци: ще седиш в неделя следобед в някоя пицария и ще се пънеш да измислиш какво да кажеш на някакъв непознат, който навремето ти е бил син.

— Ние с Пат няма да го допуснем.

— Не бъди толкова сигурен.

— Не че го искам. Но толкова ли не проумяваш? Съсипваме си живота, а после не ние, а децата трябва да плащат сметката. Хващаме се с нов човек, пак и пак започваме отначало, въобразяваме си, че ето сега вече всичко ще тръгне по вода, а кой плаща цената — именно децата от тези съсипани бракове. Те — моят син, твоите дъщери, милионите деца като тях — живеят с рани, които няма да заздравеят до края на дните им. Трябва да сложим край на всичко това — Свих безпомощно рамене, виждах, че адвокатът е отвратен от мен. — Не знам, Найджъл. Просто се опитвам да бъда добър баща.

— Като предаваш сина си.

— Не знам дали е предателство. Но това е най-малкото, което съм в състояние да направя за него.

— Можеш да оставиш тук колкото неща искаш — обясних аз на Пат. — Твоята стая винаги ще си бъде твоя. Никой няма да припарва до нея. Можеш да си идваш, когато искаш. За един ден, за една нощ, завинаги.

— Завинаги ли? — учуди се Пат, както тикаше до мен велосипедчето.

Гласецът му едвам се чуваше.

— Ще живееш при майка си. Но не насила. Ще те гледаме и двамата. И двамата искаме да си щастлив.