Нифрон се въздига

— Чудя се какво ли би направил татко?

— Нему не се бе налагало да се занимава с такива неща. Откакто Толин сразил Лотомад край Дрондил Филдс, никой меленгарски монарх не се е занимавал с нашествия.

— Късметлия съм.

— Късметлии сме.

Олрик кимна:

— Поне сега разполагаме с малко време. И това е нещо. Какво смяташ за идеята на Пикъринг да пратим Елисфар до Тур Дел Фур и да се свържем с този Гаунт?

— Откровено казано, съюзът с Дигън Гаунт е единствената ни надежда. Сами нямаме шанс да се противопоставим на империята — съгласи се Ариста.

— Но националистите…? Нима те са по-добри от империалистите? И те се противопоставят на монархиите. Не желаят да бъдат управлявани.

— Когато човек е сам и заобиколен от врагове, не бива да е прекалено придирчив към приятелите си.

— Не сме съвсем сами — коригира я Олрик. — Маркиз Ланаклин се присъедини към нас.

— Голяма помощ. Империята взе земите му. Сега той е просто бежанец. Дойде тук, защото няма къде другаде да иде. Ако получим още подобна помощ, то само хранейки ги, ще рухнем. Единственият ни шанс е да се свържем с Дигън Гаунт и да се съюзим с него. Ако Делгос застане на наша страна, това може да е достатъчно да убеди Трент също да се присъедини. Случи ли се това, ще можем да нанесем смъртоносен удар на Новата империя.

— Смяташ ли, че Гаунт ще се съгласи?

— Не виждам причина да не го стори — рече Ариста. — И двете страни ще извлекат полза. Уверена съм, че мога да го убедя. Очаквам пътуването с нетърпение. Океанът ще бъде добре дошъл след отвратителното пътуване с онази карета. Докато ме няма, накарай някой да я постегне… или още по-добре, поръчай нова. И нека има допълнителни уплътнения…

— Няма да отидеш — отвърна брат й, докато си слагаше обратно короната.

— Защо?

— Пращам Линрой.

— Но аз съм посланик и част от кралската фамилия. Той не може да уговори съюз…

— Естествено, че може. Линрой е опитен държавник и посредник.

— Той е кралският финансист. Това не го прави държавник.

— Сключил е десетки търговски споразумения — вмъкна Олрик.

— Та той е счетоводител! — изкрещя принцесата, изправяйки се на крака.

— Това може да ти прозвучи странно, но другите хора също са в състояние да вършат неща.

— Но защо?

— Както сама каза, ти си член на кралската фамилия — Олрик я изгледа и пръстите му се стрелнаха към брадата. — Имаш ли представа в каква позиция ще се озова, ако бъдеш заловена? Във война сме. Не мога да си позволя да бъдеш задържана за откуп.

Тя се взря в него:

— Лъжеш. Изобщо не става въпрос за откупи. Смяташ, че не съм в състояние да се справя.

— Ариста, вината е моя. Не трябваше да…

— Да назначаваш сестра си, вещицата, за посланик?

— Не бъди такава.

— Простете, Ваше Величество, каква желаете да бъда? Как да реагирам, когато в очите ми казват, че съм безполезна и че трябва да си ида в стаята и…

— Не съм казал нищо подобно! Престани да ми приписваш думи!

— Но си го мислиш. Всички си го мислите.

— Вече и ясновидка ли си станала?

— Отричаш ли?

— По дяволите, Ариста, нямаше те шест месеца! — той удари облегалката с юмрук. Ударът отекна из залата като барабан. — Шест месеца и нито един съюзник! Едва си измъкнала едно мъгливо може би. Това е доста слабо представяне. Срещата с Гаунт е твърде важна. Това може да е последният ни шанс.

Тя се изправи.

— Моля за прошка, Ваше Величество. Поднасям извиненията си за характеристиките си на пълен провал. Възможно ли е да получа кралското разрешение да се оттегля?

— Ариста, недей.

— Моля, Ваше Величество, крехката ми женственост не може да понесе такъв разгорещен спор. Чувствам се слаба. Може би ако се оттегля в покоите си и си приготвя отвара, ще се почувствам по-добре. Тъкмо ще се възползвам да омагьосам метлата си и да полетя край замъка, за да освежа сетивата си.

Тя се извъртя и излезе, затръшвайки огромните врати.

Зачака с опрян на вратата гръб, чудейки се дали Олрик ще се втурне подире й.

Дали ще се извини и ще ми позволи да ида?

Ослушваше се за звука на стъпки.

Тишина.

Щеше й се да владее магия, защото тогава никой не можеше да й попречи да се срещне с Гаунт. Олрик бе прав: това беше последният им шанс. И тя нямаше намерение да повери меленгарската съдба на Дилнард Линрой, извънреден държавник. Пък и се бе провалила, и смяташе за свой дълг да поправи нещата.

Видя Тим — или Томи — да се опира на близката стена, гризейки нокти. Той й се усмихна.

— Надявам се възнамерявате да се отправите към кухните. Умирам от глад, буквално ще си изям ръцете! — той се изкикоти.

Тя се отдели от вратата и бързо закрачи по коридора. Почти пропусна да види Моувин Пикъринг, седнал на широкия перваз на гледащ към двора прозорец. Вдигнал крака, скръстил ръце и облегнат на рамката, той се печеше като котка. Все още носеше траур.

— Проблеми с Негово Величество?

— Държи се като магаре.

— Какво е направил този път?

— Замени ме с дребната отрепка Линрой. Праща него с Елисфар вместо мен, за да сключи съюз с Гаунт.

— Дилнард Линрой не е лош човек. Той…

— В настоящия момент не ми се слуша колко е велик Линрой. Мразя го.

— Съжалявам.