Нифрон се въздига

— Зная. Някакъв си идиот на име Ръфъс трябвало да убие митичния звяр и с това да се докаже като Наследник на Новрон, в чийто вени тече кръвта на Марибор. Само дето Ръфъс бил разкъсан, а околностите — изпепелени. Всичко, с изключение на младо момиче, което успяло да убие звяра; и то пред очите на дякон от църквата. Ала вие сте прав. Вината не е била ваша. Вам е хрумнала блестящата идея да я използвате като марионетка — девойка, така засегната от загубеното, че си изгубила и ума. Решението ви е да я скриете дълбоко в дебрите на двореца и да се надявате, че никой няма да забележи. Междувременно двамата с Етелред повеждате кампания за завладяването на цял Аврин, пращайки силите си на север, докато националистите навлизат от юг. Брилянтно. Трябва да призная, истинско чудо е, че изобщо сте се свързали с мен.

— Не ми е особено смешно — рече Салдур.

— Така и трябва да бъде. В момента крал Олрик Меленгарски е задвижил планове да се съюзи с националистите, което ще ви принуди да воювате на два фронта. Също така усилено се опитва да привлече и Трент.

— Знаеш това?

— Това ми е работата. Срещу богатствата на Делгос и мощта на Трент, крехката ви империя, водена от малоумна императрица, ще се срине тъй бързо, както и се въздигна.

— Вече впечатлен ли си? — попита Гай.

— И какво искаш от нас да направим, за да предотвратим този надвиснал катаклизъм?

Мерик се усмихна:

— Да ми платите.

* * *

Богоравната императрица Модина Новронска, владетел на Аврин, висш духовник на нифронската църква, бе просната на пода и хранеше Ред от купичката си, който лочеше и изразяваше благодарността си, сипейки лиги върху роклята й. Отпусна муцуна на коляното й и лениво потупа камъните с опашка. Императрицата се сви край кучето и положи глава върху хълбока му. Амилия се усмихна. Бе окуражена да види Модина да общува с нещо, каквото и да е то.

— Незабавно разкарайте това противно животно и я вдигнете от пода!

Амилия подскочи и ужасена се огледа. Регент Салдур влизаше в кухнята, придружаван от злобно усмихнатата Едит Мон. Амилия не можеше да помръдне. Неколцина миячки се втурнаха към императрицата и нежно я изправиха на крака.

— Представи си само! — той продължи да крещи, докато прислужничките изглаждаха роклята на императрицата. — Ти — изръмжа регентът, посочвайки към Амилия. — Това е твое дело. Трябваше да се сетя. Какво можех да очаквам от назначението на някаква си уличница да се грижи за… за… — той замлъкна, гледайки Модина с вбесено изражение. — Поне предшествениците ти не я караха да се въргаля с животни!

— Ваша милост, Амилия беше… — поде Ибис Тинли.

— Млък, шкембо! — сопна се Салдур, сетне отново насочи поглед към Амилия. — Задълженията ти към императрицата приключиха. Както и работата ти в този дворец.

Регентът направи знак на пазача и каза:

— Разкарай я.

Пазачът се приближи към Амилия, отбягвайки да я гледа в очите.

Амилия дишаше накъсано и осъзна, че започва да трепери от приближаването на войника. Макар да не беше от ревливите, сега усети как сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— Не — каза Модина.

Изречена слабо, почти като шепот, думата вцепени всички присъстващи. Един от готвачите изтърва метален капак, който гръмко изтрака на пода. Всички се взираха. Регентът се обърна изненадано и започна да обикаля императрицата, изучавайки я с интерес. Погледът на момичето бе фокусиран и предизвикателен. Салдур премести очи от нея на Амилия и обратно. Наклони глава настрани, сякаш решаваше някаква загадка. Войникът стоеше неловко, най-сетне Салдур го освободи:

— Както императрицата заповяда — рече той, без да откъсва поглед от Модина. — Изглежда съм бил леко прибързан в преценката си за…

Той погледна към секретарката.

— Как ти е името?

— Ам… Амилия.

Салдур кимна, сякаш одобряваше правилен отговор.

— Техниките ти са необичайни, ала резултатите са неоспорими.

Регентът отново погледна към Модина, която стоеше, заобиколена от прислужници, отдръпнали се при приближаването му.

— Тя определено изглежда по-добре. Цветът й е по-добър. Бузите й — той посочи към лицето на императрицата — са налети.

Той кимаше, сетне скръсти ръце и като изрази одобрението си с глава още веднъж, рече:

— Много добре, оставаш на позицията, защото изглежда това допада на Нейно Високопреосвещенство — регентът се обърна и се отправи към изхода. — Вече бях започнал да си мисля, че е няма — додаде през рамо.

Глава 7 Бижуто

Ариста винаги бе гледала на себе си като на опитен ездач. Повечето дами изобщо не бяха помирисвали седло, а тя яздеше от малка. Аристократите се присмиваха, баща й се мръщеше, ала нищо не можеше да я разубеди. Обожаваше свободата на развелия косите й вятър и синхронизацията на ударите на сърцето с тези на копитата. Бе възнамерявала да впечатли крадците с разширените си познания за ездата. Смяташе, че ще бъдат възхитени от познанията й.

Бе се лъгала.