Нифрон се въздига

— Просто ги прекарай край Южния мост и всичко ще бъде наред — отвърна Ройс. — Господа, ако обичате, отдалечете ни от тях.

— На три — обяви Уоли. Започнаха да гребат енергично. Лодката се стрелна напред. Неподготвеният Етчър залитна назад и за малко не падна.

— Какво по… — зина той, когато Ройс се гмурна във водата. — Проклет глупак. Какво очаква да сторим, да го чакаме?

— Не се притеснявай за него — отвърна Ейдриън, гребейки ритмично. На Ариста се стори, че другата лодка се смалява, но може би си внушаваше.

— Южният мост — прошепна Етчър.

Ариста видя да бушува друг пожар. Този път док за лодки се бе подпалил и гореше като сухи подпалки. Този мост бе по-стар и не така висок, така че принцесата с лекота видя пазачите.

— Този път няма да се хванат — рече Ейдриън. — Остават по местата си.

— Тихо. Може да се промъкнем — прошепна Етчър.

Вдигнали гребла, те стояха застинали като статуи. Ариста трябваше да насочва лодката. Бързо се опита да се научи как да насочва рулят. Резултатите й се струваха нелогични. Дръпването надясно караше лодката да завие наляво. Ужасена да не сбърка, тя се концентрира да запази лодката успоредна на брега. Под моста висеше нещо странно. Приличаше на паяжина или оплетени клони. Тя тъкмо се канеше да го заобиколи, когато осъзна, че то заема цялата арка.

— Спуснали са мрежа! — рече Етчър, по-силно от нужното.

Уоли и Ейдриън загребаха в обратна посока, ала течението надделя и лодката безпомощно достигна до мрежата, завъртайки се настрани. Водата заплашваше да ги обърне.

— Издърпайте лодката до брега и не мърдайте от нея! — разнесе се вик някъде отгоре.

Спуснат от моста фенер освети опитите им да се освободят от мрежата. Етчър, Уоли и Ейдриън я сечаха с ножове, ала преди да са освободили пътя, двама имперски войници се спуснаха и заеха позиции на брега. Всеки от тях носеше арбалет.

— Спрете или ще ви убием на място — нареди най-близкият войник с груб, нетърпелив глас. Ейдриън кимна и тримата пуснаха ножовете.

Ариста не можеше да откъсне очи от арбалетите. Познаваше тези оръжия. Беше виждала войниците в Есендън да се упражняват с тях в двора. С лекота пронизваха стари поставени върху чучела шлемове, оставяйки големи дупки в метала. Тези се намираха толкова близо, че тя можеше да различи острите метални върхове на болтовете — способна да прониже броня сила, удържана единствено от малък спусък.

Уоли и Ейдриън насочиха лодката до брега. Заслизаха един по един. Ейдриън помогна на Ариста. Застанаха на сушата, Ариста и Ейдриън отпред, зад тях Уоли и Етчър.

— Свалете оръжията — нареди един от войниците, посочвайки към Ейдриън. Последният поспря за миг, премествайки поглед от единия арбалетчик на другия, преди да свали мечовете. Първият от войниците се приближи, а другият остана на разстояние, готов за изстрел.

— Как се казвате? — запита по-близкият войник.

Никой не отговори.

Войникът пристъпи и се взря в Ариста.

— Виж ти, виж ти — рече той. — Гледай какво си имаме тук, Джус. Хубаво рибе уловихме.

— Коя е тая? — попита Джус.

— Принцесата на Меленгар, оная, дето викат, че е вещица.

— Откъде знаеш?

— Познавам я. Бях в Медфорд по време на делото й.

— И какво прави тука?

— Де да знам… Какво правиш тук?

Ариста не отвърна, все така вперила поглед в масивните стоманени стрели. Изработени от желязо, изглеждаха адски остри. Рицароубийци, така ги наричаше сър Ектън.

Какво ще правят с мен?

— Капитанът ще разбере — рече войникът. — Тия също ги познавам, виждал съм ги из града — посочи към Уоли и Етчър.

— Естествено, че си ме виждал — заговори Уоли. — С години кръстосвам реката. Нищо лошо не сме направили.

— Ако наистина си бил по реката преди, трябва да знаеш, че нощем пътуването е забранено.

Уоли не каза нищо.

— Ама оня там не го познавам. Как ти викат?

— Ейдриън — рече едноименният и пристъпи напред, сякаш за да се здрависа.

— Назад! Назад! — изкрещя войникът, вдигайки арбалета си към гърдите му. Ейдриън моментално спря. — Още една крачка и ще те продупча!

— И какъв е планът? — попита Ейдриън.

— Ти и приятелчетата ти мирувайте. Ще пратим бегач да доведе патрул. Ще ви отведем при капитана. Той знае какво да прави с такива като вас.

— Надявам се да не чакаме дълго — каза им Ейдриън. — Влажният нощен въздух хич не е добър. Човек може да настине. Вие двамата май вече сте се разхремавили.

— Никаква настинка нямам.

— Сигурен ли си? Гледам, че очите и носа ти са зачервени. Ариста, ти какво ще кажеш?

— Какво? — запита принцесата, чийто ум все още бе зает с арбалетите. Чувстваше как сърцето й ще се пръсне и едва чу Ейдриън да се обръща към нея.

— Обзалагам се, че двамцата цяла нощ сте кихали и кашляли — продължи Ейдриън. — Лятната настинка е най-гадна. Нали така, Ариста?

Тя бе слисана от дрънканиците на Ейдриън и обсесията му относно здравето на войниците. Почувства се длъжна все пак да каже нещо.

— Ами… предполагам.

— Най-лошо е кихането. Не понасям да кихам.

Ариста зяпна.

— Просто млъкни — нареди войникът. Без да сваля очи от Ейдриън, се провикна към Джус. — Някой вижда ли се?

— Още не — отвърна другарят му. — Очевидно още гасят.