Нифрон се въздига

Войската бе разположена на Бингъмския хълм, очевидно получил името си от фермера Бингъм, отглеждащ ечемик и ръж в ближните поля. Гил беше чул, че имало голяма гълчава, когато командир Гаунт уведомил Бингъм, че армията ще използва фермата му, а самият Гаунт ще направи от дома му своя главна квартира. Пасторалният дом със сламен покрив и дървени греди се бе оказал заобиколен от лагерно море. Някога растящите край алеята цветя бяха потъпкани от стотици ботуши. В плевнята се помещаваха офицерите, а конюшнята бе префасонирана в склад и таверна за по-висшестоящите. Навсякъде се издигаха палатки, стотици лагерни огньове бяха обгорили земята.

— Уведоми командир Паркър за присъствието ми — каза странникът на един от пазачите на верандата.

— А за кого да предам?

— Маршал лорд Блекуотър.

Постовият се поколеба за миг, сетне изчезна вътре. Появи се бързо и задържа вратата отворена.

— Благодаря ти, Гил. Свободен си — рече мъжът, пристъпвайки вътре.

* * *

— Ти ли си командир Паркър? — обърна се Ейдриън към едрия мъж пред себе си, облечен в къса черна жилетка и изцапани бели бричове. Чип нос увенчаваше средата на физиономията му, от своя страна положена върху тлъста гуша.

Седеше пред грубовата дървена маса, отрупана със свещи, карти, депеши и димяща чиния яйца със сланина. Изправи се, вземайки салфетка от яката си и обърсвайки уста.

— Да, а вие сте маршал Блекуотър? Не бях уведомен за…

— Маршал лорд Блекуотър — поправи го Ейдриън с приятелска усмивка и му подаде писмата си.

Паркър пое пергамента, отвори го грубо и започна да чете.

Кривести дървени греди разделяха жълтеещите стени. По тях бяха наокачени съдове, чували, готварски принадлежности и нещо, което Ейдриън определи като меча и наметалото на командира. Кошници, кофи и стомни бяха струпани по ъглите. Подът имаше наклон, отвеждащ до камината.

След като прочете писмото, Паркър седна и отново затъкна салфетката в яката си.

— Не си наистина лорд, нали?

Ейдриън се поколеба за миг:

— Технически съм, поне за момента.

— А когато не си лорд, какъв си?

— Може да се каже, че съм наемник. С много неща съм се занимавал през годините.

— Защо й е на принцесата на Меленгар да ми праща наемник?

— Защото мога да спечеля битката.

— Какво те кара да мислиш, че аз не мога?

— Фактът, че все още си в тази ферма, вместо в града. Вероятно си много добър интендант, и със сигурност отличен счетоводител, ала войната е нещо повече от подреждане на цифри в колонки. Сега, когато Гаунт го няма, вероятно не си особено сигурен какво да предприемеш. Тук се намесвам аз. Случайно притежавам солиден боен опит.

— Значи знаеш за изчезването на командир Гаунт.

Ейдриън не хареса тона му. Долавяше се нещо заплашително и сдържано. Все пак агресивността си оставаше най-добрата политика.

— Армията ви е тук с дни, не си предприел нито един набег срещу врага.

— Вали — отвърна Паркър. — Полето е станало на блато.

— Именно — каза Ейдриън. — Точно затова трябва да нападаш. Дъждът ви дава предимство. Повикай капитаните си и ще обясня как можем да се възползваме от времето. Но трябва да действаме бързо…

— Ще ти се, нали? — отново този тон, този път още по-заплашителен. — Аз обаче имам по-добра идея. Защо не ми обясниш защо й е на принцеса Ариста Есендън да предава Дигън?

— Не го е сторила. Не разбираш. Тя…

— О, със сигурност го направи! — Паркър скочи на крака и запрати салфетката си към пода, като че предизвикваше дъските на дуел. — Не е нужно да лъжеш повече, зная защо. За да си запази мизерното кралство — пристъпи крачка напред и закачи масата. — Унищожавайки Дигън, тя се надява да спечели милост за Меленгар. Какви са истинските ти заповеди?

Той пристъпи напред, насочил обвинителен пръст.

— Да спечелиш доверието ни? Да поведеш тази армия в капан, както сторихте с Гаунт? Ти ли беше? Беше ли там? Беше ли един от онези, които го грабнаха?

Паркър хвърли поглед към мечовете на Ейдриън.

— Или целта ти е да ме убиеш? — рече той, отстъпвайки назад. Удари си главата в една тенджера, паднала с дрънчене. Шумът накара Паркър да подскочи.

— Симс! Фал! — изкряка той и двамата постови влетяха вътре.

— Вземете мечовете му. Вържете го за някой стълб. Махнете го от…

— Не разбираш. Ариста не е ваш враг — намеси се Ейдриън.

— Всичко разбирам.

— Тя беше подведена от империята, също както и Гаунт.

— Значи и тя е изчезнала?

— Не, в момента е в Ратибор и планира бунт, който да помогне на атаката ви.

Паркър се изсмя.

— О, моля те. Имаш нужда от уроци по лъжа. Меленгарска принцеса да организира въстание в Ратибор? Извлечете го.

Един от войниците извади меча си.

— Свали оръжията си — веднага!

Ейдриън прецени възможностите си. Можеше да избяга, но така нямаше да има друга възможност да ги убеди. Вземането на Паркър за заложник изискваше да убие Симс и Фал, с което щеше да унищожи всяка възможност да получи доверието им. Лишен от избор, той въздъхна и откачи колана си.

* * *

— Колко точно сте сигурна, че Ейдриън ще успее да убеди националистите да нападнат утре сутринта? — попита Гланц, седнал на масата в дома на Дънлапови. Бурята навън продължаваше да бушува.