Никога не ме оставяй

Но пак ще повторя: никога не съм тръгвала специално, с цел да го намеря, при това към края на годината вече няма да пътувам толкова много. Вероятността да зърна по пътя си Хейлшам е изключително малка и като се позамисля, така е може би по-добре. С Хейлшам нещата стоят по същия начин, както с Томи и Рут. Когато животът ми в центъра, където ще ме изпратят, стане по-спокоен, Хейлшам ще бъде с мен, грижливо скътан в спомените ми, и никой няма да може да ми го отнеме.

Само веднъж, близо две седмици след като узнах, че Томи е завършил, си позволих една волност: заминах в Норфък, макар да нямах никаква работа там. Отправих се на път без определена цел и дори не стигнах до брега. Може би просто съм искала да хвърля още един поглед на равното безлюдно поле и огромното сиво небе. В един момент осъзнах, че съм поела по път, по който никога не съм пътувала и близо половин час нямах представа къде се намирам, нито пък ми се искаше да знам. Равните ниви се редуваха покрай мен, те не се различаваха една от друга, не бяха белязани с някакъв отличителен знак, само от време на време от някоя бразда към небето ще изпърха ято птици, изплашени от ръмженето на двигателя. Най-после пред мен, току до самото шосе, се появиха няколко дървета и като се изравних с тях, спрях колата и излязох навън.

От пътя нататък се простираха обширни ливади. Разделяше ни ограда с две жици бодлива тел и аз видях, че единствено тя, както и неколцината дървета, извисяващи се над главата ми, са пречка за вятъра, носещ се с километри, необезпокояван от нищо. По протежение на цялата ограда, особено при долната жица, се бяха насъбрали всевъзможни летящи боклуци. Приличаха на остатъци, които вълните изхвърлят на морския бряг; очевидно вятърът ги бе гонил дълго време, докато накрая се бяха появили дърветата и двете жици тел. Горе, сред клоните, на вятъра плющяха раздърпани найлонови торбички. Тъкмо тогава за първи и последен път, докато стоях и гледах всички тези ненужни предмети, а вятърът, който духаше над пустите поля, брулеше лицето ми, аз си позволих да пофантазирам, защото това бе все пак Норфък, а бяха изминали едва две седмици, откакто бях изгубила Томи. Размишлявах за боклуците, за плющящите на вятъра дрипи от найлон, за „крайбрежната ивица“ от най-различни отпадъци, уловили се на телта и притворила очи, си представях, че тук е подхвърлено всичко, което съм изгубила, като се започне от детството ми и сега случайно съм се озовала на нужното ми място, така че ако имам търпение да почакам, на хоризонта отвъд полето ще се появи дребничка фигура, която ще започне постепенно да расте и накрая ще се окаже, че това е самият Томи, който ще ми помаха с ръка, може би дори ще ми викне нещо. Фантазиите ми не отидоха по-далече, защото не им разреших и макар че по страните ми се стичаха сълзи, аз не хлипах и в общи линии се владеех. Постоях още малко, после се обърнах към автомобила и седнах зад волана, за да потегля натам, където трябваше да бъда.