— Чувал съм за същества, които могат да променят времето по свое желание. Това е невероятен ден, а, Кит? Познавал ли си някога повелител на времето? Мислил ли си изобщо, че ще се запознаеш с подобна личност? Трябва да внимаваме с нея, разбира се, иначе може да се оплетем в паяжината ѝ и да изгубим посоката.
Лицето на Хариът беше тъжно, сякаш съжаляваше, че не може да попадне в друг свят, където сигурно би му харесало.
— И какво ви води тук, госпожо Ройдън? — Дълбокият глас на Уолтър преряза бъбренето на останалите.
— Бащата на Даяна е бил учен — отвърна Матю вместо мен. Чу се заинтригувано мърморене, което утихна, след като Уолтър вдигна ръка. — Майка ѝ също. И двамата са от вещерското съсловие и са умрели при тайнствени обстоятелства.
— Ето нещо общо между нас, Д-д-даяна — каза Хенри и потръпна. Преди да попитам графа какво има предвид, Уолтър махна на Матю да продължи.
— В резултат на това обучението ѝ като вещица е било… занемарено.
— Такава вещица е лесна жертва — намръщи се Том. — Защо, в този Нов свят, който предстои, да не би да се грижат повече за подобни същества?
— Магическите ми способности и дългата семейна история не означаваха нищо за мен. Трябва да разберете какво е да искаш да отидеш отвъд ограниченията на произхода си. — Погледнах към Кит, сина на обущаря, с надеждата, че ще се съгласи с мен и ще ми съчувства, но той се извърна.
— Невежеството е непростим грях. — Кит си играеше с парче червена коприна, което се подаваше от една от множеството дупки в черния му дублет.
— Както и нелоялността — добави Уолтър. — Продължавай, Матю.
— Даяна може и да не е обучена в изкуството да прави магии, но съвсем не е невежа. Тя също е учен — заяви с гордост съпругът ми. — И има страст към алхимията.
— Жените алхимици не са нищо друго, освен кухненски философи — изсумтя Кит. — По-лесно им е да се гримират, отколкото да проумеят тайните на природата.
— Аз изучавам алхимията в библиотеката, не в кухнята — троснах му се, като забравих за акцента си. Кит се ококори. — И преподавам този предмет на студенти в университета.
— Ще позволят на жени да преподават в университетите? — учуди се Джордж, едновременно очарован и отвратен.
— Както и да учат там — добави тихо Матю, подръпвайки извинително върха на носа си. — Даяна е учила в «Оксфорд».
— Това ще повиши посещението на лекциите — коментира сухо Уолтър. — Ако пуснат жени в «Ориел», дори аз мога да изкарам още едно образование. А жените учени преследвани ли са в тази бъдеща колония на север от Роаноук? — Това бе логично заключение от досегашния разказ на Матю.
— Не всички, не. Даяна обаче намери изгубена книга в университета. — Членовете на Нощната школа се наведоха напред в столовете си. За тях изгубените книги бяха далеч по-интересна тема от невежите вещици и учените жени. — В нея има тайна информация за света на свръхестествените същества.
— Книгата на тайните, която би трябвало да ни разкаже за произхода ни? — Кит бе удивен. — Ти никога преди не си се интересувал от тези легенди, Матю. Даже ги отхвърляше като суеверия.
— Вече вярвам в тях, Кит. Откритието на Даяна привлече вниманието на враговете.
— И ти си бил с нея. И враговете са ви се нахвърлили. — Уолтър поклати глава.
— Защо бракът на Матю е предизвикал такива ужасни последствия? — попита Джордж. Пръстите му търсеха рипсената панделка, с която очилата му бяха привързани към дублета му. Връхната му дреха беше издута по последна мода на корема и подплънките шумоляха като торба с овес при всяко негово движение. Джордж вдигна кръглите рамки към лицето си и ме разгледа като интересен нов обект на изследване.
— Защото на вещиците и кръвопийците не им е позволено да се женят помежду си — отвърна веднага Кит. Никога не бях чувала думата, която той използва за вампир.
— Както и на демоните и кръвопийците — добави Уолтър и потупа предупредително Кит по рамото.
— Наистина ли? — Джордж премигна към Матю, след това към мен. — Кралицата забранява ли подобни бракове?
— Това е древно споразумение между свръхестествените същества, което никой не смее да нарушава. — Том изглеждаше изплашен. — Тези, които го направят, трябва да отговарят пред Паството и получават наказания.
Само стар колкото Матю вампир би могъл да помни времето преди споразумението как да се държат свръхестествените същества помежду си и с хората, които ни заобикаляха. «Никакво събиране с други породи» беше най-важното правило и Паството следеше да не се прекрачват границите. Талантите ни — креативност, сила, свръхестествени способности — не оставаха незабелязани в смесени общности. Сякаш дарбите на вещиците изваждаха на бял свят творческата енергия на демоните край тях, а геният на демоните караше красотата на вампирите да изпъква още повече. Колкото до отношенията ни с хората, от нас се изискваше да си мълчим какви сме и да не се месим в политиката и религията.