Нощна сянка

Членската маса на Тайното събрание на Маркъс бе набъбнала значително през последните месеци. Помощничката на Матю, Мириам, вече беше постоянен обитател на замъка, както и дъщерята на Филип, Верен, и съпругът ѝ Ернст. Галоуглас, неуморимият внук на Изабо, беше шокирал всички, като остана на едно място в продължение на цели шест седмици. Дори сега не показваше с нищо, че смята да се махне. Софи Норман и Натаниъл Уилсън посрещнаха новото си бебе Маргарет под покрива на Изабо и сега авторитетът на невръстната сладурана в замъка отстъпваше единствено на матриарха на Дьо Клермон. Тъй като внучката ѝ живееше в Сет-Тур, майката на Натаниъл, Агата, също се появяваше без всякакво предупреждение; същото се отнасяше и за най-добрия приятел на Матю, Хамиш. Дори Болдуин прескачаше от време на време.

Никога през дългия си живот Изабо не бе очаквала, че ще се озове начело на толкова голямо домакинство.

— Къде е Сара? — попита Маркъс, вслушвайки се в трескавата дейност навсякъде из замъка. — Не я чувам.

— В Кръглата кула. — Изабо прокара острия си нокът покрай новинарската статия и отдели отрязаното каре. — Софи и Маргарет бяха при нея за известно време. Софи казва, че Сара продължава да стои нащрек.

— Защо? Сега пък какво се е случило? — учуди се Маркъс и посегна към вестника. Беше чел пресата цялата сутрин, проследявайки неуловимите движения на пари и влияние, чрез които Натаниъл можеше да анализира информацията, за да бъдат по-добре подготвени за следващия ход на Паството. Свят без Фийби бе немислим, но Натаниъл бе станал почти незаменим. — Проклетият телескоп ще се окаже проблем. Знаех си го. На Паството му е достатъчна само бродеща из времето вещица и тази история, за да се върнат в миналото и да открият баща ми.

— Баща ти няма да остане там задълго, ако изобщо е все още там.

— Стига, grand-mere. — В гласа на Маркъс се долавяше раздразнение. Вниманието му още беше насочено към текста около дупката, оставена от Изабо в «Таймс». — Откъде знаеш?

— Първо бяха миниатюрите, после лабораторните записки, а сега и този телескоп. Познавам снаха си. Телескопът е точно жест, какъвто би направила Даяна, ако няма какво да губи. — Изабо мина покрай внука си. — Даяна и Матю се прибират.

Изражението на Маркъс остана непроницаемо.

— Очаквах да си по-щастлив за завръщането на баща ти — тихо рече Изабо и спря при вратата.

— Бяха трудни няколко месеца — сериозно каза Маркъс. — Паството даде ясно да се разбере, че искат книгата и дъщерята на Натаниъл. Появи ли се Даяна тук…

— Няма да се спрат пред нищо. — Изабо бавно пое дъх. — Поне вече няма да се безпокоим дали не се е случило нещо с Даяна и Матю в миналото. Ще бъдем заедно, в Сет-Тур, и ще се бием рамо до рамо.

«И ще умрем рамо до рамо.»

— Толкова неща се промениха от миналия ноември. — Маркъс се загледа в блестящата повърхност на масата, сякаш беше вещер и можеше да види бъдещето там.

— Подозирам, че това се отнася и за техния живот. Но баща ти те обича неизменно. Сега Сара се нуждае от Даяна. Ти също имаш нужда от Матю.

Изабо взе изрезката и тръгна към Кръглата кула, като остави Маркъс насаме с мислите му. Навремето кулата беше любимият затвор на Филип. Сега се използваше за съхраняване на стари фамилни документи. Вратата на стаята на третия етаж стоеше отворена, но въпреки това Изабо почука.

— Не е нужно да чукаш. Това е твоята къща. — Дрезгавият глас на Сара свидетелстваше колко цигари е изпушила и какви количества уиски е унищожила.

— Ако това е нормалното ти поведение, радвам се, че не съм твоя гостенка — остро рече Изабо.

— Моя гостенка? — Сара тихо се разсмя. — Никога не бих те пуснала в къщата си.

— Обикновено вампирите не се нуждаят от покана. — Изабо и Сара бяха довели до съвършенство изкуството на ехидните подмятания. Маркъс и Ем бяха опитали безуспешно да ги убедят да спазват правилата на вежливия разговор, но матриарсите на двата клана знаеха, че острите реплики помагат за запазване крехкия баланс на силите, постигнат помежду им. — Не би трябвало да си тук, Сара.

— Защо? Да не би да се страхуваш, че ще прихвана смърт или настинка? — Гласът на Сара се изпълни с внезапна болка и тя се преви, сякаш я бяха ударили. — Богинята да ми е на помощ, как ми липсва. Кажи ми, че това е сън, Изабо. Кажи ми, че Емили е все още жива.

— Не е сън — каза Изабо толкова меко, колкото можеше. — Тя липсва на всички ни. Зная, че отвътре те боли и се чувстваш празна, Сара.

— И това ще премине — глухо рече Сара.

— Не. Няма.

Сара вдигна очи, изненадана от категоричността на Изабо.

— Всеки ден копнея за Филип. Слънцето изгрява и сърцето ми проплаква за него. Ослушвам се за гласа му, но чувам само тишина. Жадувам за докосването му. Когато слънцето залязва, си лягам със знанието, че моята половинка си е отишла от този свят и никога повече няма да видя лицето му.

— Ако се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, не успяваш — каза Сара и сълзите потекоха от очите ѝ.