Нощна сянка

— Тука някъде е. Той трябва да е знаел, че децата са заедно. — Изабо хвърли книгата и посегна към друга. Библиотекарската душа на Емили се гърчеше от болка пред това грубо отношение към книгите.

— Не разбирам. Какво търсиш? — Тя взе зарязания том и внимателно го затвори.

— Матю и Даяна се връщат в 1590 година. Аз тогава не бях у дома, а в Трир. Филип сигурно е знаел за новата съпруга на Матю. Трябва да ми е оставил послание. — Косата на Изабо обрамчваше лицето ѝ и стигаше чак до кръста. Тя я отмахна нервно, за да не ѝ пречи. След като погледна под гръбчето на книгата и разлисти страниците на последната си жертва, сряза корицата с острия нокът на показалеца си. И там не намери нищо скрито и изфуча отчаяно.

— Но това са книги, не писма — каза внимателно Емили. Не познаваше добре Изабо, но бе чувала ужасни легенди за нея и за действията ѝ в Трир, а и на други места. Матроната на семейство Дьо Клермон не бе приятелка на вещиците и макар че Даяна ѝ имаше доверие, Емили още не смееше да ѝ се довери.

— Не търся писмо. Криехме си малки послания между страниците на книгите. Претърсих всеки том в библиотеката, когато той умря, исках да събера и последното парченце, останало от него. Но трябва да съм пропуснала нещо.

— Може би тогава не е било тук — чу се равен глас от сенките край вратата. Червената коса на Сара Бишъп стърчеше на всички страни и лицето ѝ бе бледо от недоспиване. — Март ще припадне, когато види неразборията. И добре, че и Даяна не е наоколо. Щеше да ти прочете лекция за опазването на книгите, която щеше да ти досади до смърт. — Табита ходеше навсякъде със Сара и сега се шмугна между краката ѝ, хипнотизирана от полюшващата се коса на Изабо.

Но вампирката изглеждаше объркана.

— Какво искаш да кажеш?

— Времето е измамно. Дори всичко да е минало по план и Даяна да е завела Матю в първия ден на ноември 1590 година, може да е прекалено рано да търсиш послание от съпруга си. А преди няма как да си намерила, защото Филип все още не се е бил запознал с племенницата ми. — Сара млъкна. — Мисля, че Табита дъвче тази книга.

Доволна, че се намира в дом с изобилие от мишки и тъмни ъгли за криене, Табита се бе научила да се катери по мебелите и завесите. Сега се бе качила на една от полиците и гризеше ъгъла на подвързан с кожа том.

— Kako gati! — извика Изабо и се втурна към рафтовете. — Това е една от любимите на Даяна.

Табита никога преди не бе бягала от сблъсък с друг хищник, като се изключи Мириам. Бутна книгата и тя падна на пода. Котката скочи след нея и започна да я обикаля като лъвица, пазеща особено ценна придобивка.

— Това е една от онези алхимични книги с картинки — каза Сара и освободи томчето от опеката на домашния си любимец. Прелисти страниците и подуши корицата. — Е, нищо чудно, че Табита иска да я дъвче. Мирише на мента и кожа, също като любимата ѝ играчка.

На пода падна парче хартия, прегънато много пъти. Тъй като я лишиха от книгата, Табита хвана с острите си зъби хартийката и се промъкна към вратата.

Изабо я чакаше. Хвана Табита за козината на врата, вдигна я и взе листчето от устата ѝ. После целуна изненаданото животинче по носа.

— Умна котка. За вечеря ще имаш риба.

— Това ли търсеше? — Емили погледна презрително парчето хартия. Не си струваше заради него да обръща стаята наопаки.

Отговорът на Изабо беше ясен от начина, по който го пипаше. Разгъна го внимателно. Пред очите ѝ се появи квадрат със страна десетина сантиметра. И двете му страни бяха ситно изписани.

— Кодирано е на гръцки. — Ръката ѝ трепереше, докато оглаждаше хартията.

— Какво пише? — попита Сара.

— Сара — скара ѝ се Емили. — Това е лично.

— От Филип е. Видял ги е — обясни задъхано Изабо и погледът ѝ трескаво се плъзна по текста. Ръката ѝ и се вдигна към устата и невярващото ѝ изражение се смени с облекчение.

Сара чакаше вампирката да свърши да чете. Отне ѝ две минути, което беше с деветдесет секунди повече, отколкото би изчакала някой друг.

— Е?

— Били са при него за празниците. «Сутринта на първия ден от святата Коледа се сбогувах със сина ти. Той най-накрая е щастлив, събрал се е с жена, която следва стъпките на богинята и заслужава любовта му» — прочете Изабо на глас.

— Сигурна ли си, че става дума за Матю и Даяна? — Емили смяташе изказа за странно официален и уклончив, неподходящ за общуване между съпруг и съпруга.

— Да. Матю винаги е бил детето, за което се тревожехме, макар братята и сестрите му да се замесваха в много по-големи неприятности. Единственото ми желание беше да видя Матю щастлив.

— А изразът «жена, която следва стъпките на богинята» е съвсем ясен — съгласи се Сара. — Не може да назове името ѝ и да я идентифицира като вещица. Ами ако някой друг го намери?

— Има и още — продължи Изабо. — «Съдбата все още има способността да ни изненадва, умница е тя. Страхувам се, че на всички ни предстоят тежки времена. Ще направя каквото мога във времето, което ми остава, за да подсигуря безопасността ти и тази на децата и внуците — тези, на чието благословено присъствие вече се радвам, и тези, които още не са родени.»

Сара изруга.