Облачен воин

— Има сънища, които отразяват мислите на ума, сънища, които отразяват желанията на тялото, и сънища, които представляват мост между този свят и света на Небесните хора. Вярно е, че по такъв мост идва известно познание, но, уви, аз не съм гадател. Аз не мога да кажа какво могат да означават думите на Мотор-Хед или да зная какво е видял той. Онова, което мога да кажа, е, че ще дойде време, когато определената ти роля, която трябва да изиграеш за появата на Талисмана, ще ти бъде разкрита. — Мистър Сноу спря, след това добави загадъчно: — И в този момент ще ти бъде разкрито не само какво трябва да направиш, но и кой си ти.

Двамата летописци наблюдаваха невъзмутимо Стив, докато той размишляваше мълчаливо върху онова, което току-що беше чул. Накрая той вдигна очи към тях.

— Кога се предполага да се случи всичко това?

Мистър Сноу разпери ръце.

— Когато земята даде знак.

— Да, чух какво казва пророчеството — каза Стив малко раздразнено. — Но кога ще стане това? Вие чакате вече шестстотин и петдесет години! Може би спасителят на Плейнфолк няма да дойде. Може би е решил да си остане там, където е.

Спокойствието на Мистър Сноу изглеждаше непоклатимо.

— Ще дойде. Не през моя живот може би. Но сигурно през твоя… едно събитие, за което може би ще съжаляваш, защото си определен да станеш водач в своя народ.

— И през моя — каза Кадилак: не искаше да остане извън обсъждането на такива велики събития. — Древният ми каза.

Макар думите на Мистър Сноу да потвърждаваха неговата собствена увереност, че той е определен за велики дела, разговорът не помогна много за намаляване на вътрешното напрежение на Стив. Дори инстинктът му за оцеляване, който би трябвало да му подскаже да се спотаи, беше разколебан и Стив остана ненаситно любопитен относно възможната си роля, но в същото време се страхуваше от онова, което можеше да открие. Въпреки дълбоките отзвуци на видяното и чутото, миналото му на трекер и обучението за безпрекословно подчинение, желязна дисциплина и строга логика не му позволяваха да приеме загадъчната страна на мютите с нейните пророчески виждания и манипулативна магия. Думите на мютите бяха като гигантски водовъртеж, заплашващ да повлече невнимателния. Онези, които бяха достатъчно глупави да скочат във въртящите се потоци в търсене на отговори, бяха бавно засмуквани към тъмните глъбини на въртопа и изчезваха без следа. И все пак, и все пак… Стив се чувстваше привлечен към него, уловен от някаква тъмна сила, която беше извън неговия контрол.

Придружени от тридесет мечки, Мистър Сноу и Кадилак напуснаха селището и през следващите три дни вървяха на изток, като излязоха далеч отвъд знаците за територия на племето в средните земи на Плейнфолк. На два пъти по време на пътуването видяха знаци на други племена; и всеки път променяха посоката, за да заобиколят чуждата територия. Веднъж лежаха скрити до тъмно, за да избегнат голяма ловна хайка. Не защото се страхуваха от сблъсък, а защото той беше ненужен; щеше да доведе до излишна загуба на хора. След битката с желязната змия племето трябваше да поддържа силите си в готовност за следващия сблъсък с подземните хора. Целта на Мистър Сноу беше да намери мястото, посочено му от Небесните гласове в едно неотдавнашно послание. Накрая, след като изминаха почти четиристотин мили, нещо му каза, че са стигнали приблизително на мястото — точката, където голямата река, чието течение бяха следвали през целия път от Западните хълмове, среща своята сестра, която идва от югозапад. Точка, където на картите отпреди Холокоста бе отбелязано сливането на реките Северна и Южна Плат.

Мистър Сноу седна замислен под широките клони на едно дърво и изпрати Кадилак да търси виждащ камък. Мотор-Хед, който беше водач на мечките, заповяда да се разпръснат по двойки и да огледат района. Когато търсенето на Кадилак на северния бряг се оказа безплодно, пресякоха тясната ивица земя, където двете реки течаха една до друга, преди да се слеят. Кадилак отново не намери камък и всички минаха оттатък южната река.

Тук намериха следи от един от древните твърди пътища, по които през Старото време гигантски бръмбари бяха превозвали хора. Бръмбарите, обясни Мистър Сноу, били оставяли следа от лепкава черна тиня — като змии или черни рогати червеи, — така че да могат да намерят пътя си назад. Тази черна следа постепенно се втвърдила и с всяко преминаване на бръмбарите ставала все по-плътна, тъй като те следвали плътно един подир друг в дълги колони. Веднъж положен, твърдият път бил използван отново и отново, защото по него бръмбарите знаели къде отиват и можели да се движат по-бързо.