Облачен воин

Стив влезе в стаята на сестра си. Роз си стягаше вещевата торба и от време на време хвърляше по едно око към поставения на масата до леглото телевизор. Беше пуснала видеофилм с лекция по генетика от подготвителното медицинско училище.

Стив натрупа възглавниците една върху друга и се настани удобно, сложил крака върху леглото.

— Кога заминаваш?

— Утре — каза Роз. — Записването ще започне другата седмица, но искам, докато съм свободна, да разгледам Гранд Сентрал.

— Да… казват, че наистина си заслужава. — Стив разсеяно гледаше цветната диаграма на екрана. Звуковият съпровод беше с непонятни за него думи. — Това ли ще специализираш… генетика?

Роз кимна.

— Това е единствената област, в която все още има възможност да се извърши забележително откритие, което да промени бъдещето. Можеш ли да си представиш какво ще е, ако всички живеем два пъти по-дълго… докато станем на осемдесет… няма ли да е чудесно?

— Да… ще е страхотно.

Роз се усмихна.

— Всъщност избрах генетика, защото Институтът по геронтология е единственият медицински център с неограничени условия за изследователска работа. Кой знае? Може би ще стана известен учен.

— Трябва да станеш — съгласи се Стив.

— При условие че се подготвя добре. Всяка година последните тридесет процента по успех курсисти автоматически отпадат. — Роз направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Там няма презаписване.

Стив потрепери.

— Ти вече имаш средно медицинско образование. А пък ако не искаш да превързваш рани и да предписваш прахчета в някоя клиника, винаги можеш да отидеш в хирургическия екип на някой от ешелоните.

— И да завърша като татко Джак? — Роз сбърчи нос.

— Може би — каза Стив. — Но преди това може би ще спасиш живота на големия си брат или на някои други момчета като него.

Роз се усмихна.

— Ти ще оцелееш. От онова, което съм чула, тези експедиции са нещо като разходка. Е, може би въздухът ще те поизгори, както е изгорил татко Джак, но недей да ми казваш колко опасно е да се биеш с мюти. Знаеш ли какво? Когато ги гледам на онези снимки от програмите по история и слушам как живеят, изпитвам жал към тях. Те са грозни като буболечки и ние ги избиваме, сякаш са буболечки…

— И не са по-добри от буболечки — прекъсна я Стив.

— Добре, съгласна съм — каза Роз. — И аз мачкам буболечките като теб. Но когато петата ми ги настъпи, понякога се питам дали буболечките нямат право да живеят също като мен. Иначе защо ще съществуват? Може би онзи, който е създал Първото семейство, е създал и буболечките. И може би тогава е създал и мютите.

Стив погледна сестра си.

— Знаеш ли какво? Откакто растем заедно, си имала доста странни идеи, но тази е най-странната.

— Все пак може би е така, нали? — настоя Роз.

— Възможно е — отговори Стив. — Но аз няма да допусна това да ме разстройва. През последните три години съм обучаван да отида там и да убивам мюти и смятам да го правя.

— Върви — каза Роз. — Знам, че се иска кураж да излезеш горе. Федерацията се нуждае от хора, които да чертаят граници и да създават попътни станции. Това е опасно — дори само да си там — и аз те уважавам за решението ти да убиваш. Но както няма да те съжалявам, ако си счупиш пръст на крак, мачкайки буболечка, така няма да се отнасям към теб като към герой за убийството на беззащитни мюти…

— Какво искаш да кажеш с това „беззащитни“? — попита раздразнено Стив. — Тези същества с бучки по главите убиват хора. Всички знаят какво правят с мъртвите пионери. Отрязват им главите и краката. Плюс всички други дреболии. А ако те уловят жив, те одират и после те опушват на огън, за да станеш вкусен, и през зимата си режат от теб парче по парче. „Беззащитни“ — ха! Те имат оръжия, Роз. И знаят как да си служат с тях.

Роз се засмя.

— Стига, Стив. Знаеш, че това са просто подстрекателски приказки, предназначени за пионери. Тези същества с бучки по главите… както ги нарече ти… не знаят дори имената на дните.

— Добре, признавам, че не са много интелигентни. Но и не са толкова тъпи, както ги представяш. Какво искаш да докажеш? Искам да кажа… на чия страна си все пак?

Роз седна на съседното легло и хвана Стив за раменете.

— На твоя, глупчо. Само че… — Роз направи тъжна физиономия. — Не зная. Само че когато човек се занимава с генетика и стигне до въпроса за възникването на живота, започва да мисли за много неща. И да си задава много въпроси. И когато разбере колко малко знае за възникването на живота и вероятната сложност дори на най-простия вид клетка… просто една от милиардите, които съставят човешкото тяло… той не може да престане да чувства, че може би трябва да се запита дали постъпваме правилно, като изпращаме момчета като теб да убиват още мюти.

— Но мютите не са хора, Роз. Това не е нещо, за което съм мечтал. Джак е прекарал много години там. Забрави ли историите, които ни разказваше?

Роз поклати глава и се усмихна.

— Някои от тези истории не ми дават да заспя нощем. — Тя стана, затвори вратата, включи телевизора, усили звука и седна на леглото.

Стив се намръщи и посочи телевизора.

— Трябва ли да търпим това?