Облачен воин

На третата вечер Стив получи втората си покана да пуши трева с двамата летописци. По-късно, след като умът му беше бродил в света на тревата и той беше чул същите далечни гласове и бе разбрал много неща, Кадилак му помогна да се прибере до колибата, която споделяха. Стив измърмори някакви благодарности, докато младият летописец го слагаше на леглото, после отвори очи точно навреме да види как Кадилак се измъква от колибата. Стив отметна завивките, промъкна се бързо на четири крака до входа и подаде глава навън. Видя как Кадилак, осветен за кратко от угасващия огън, отива в посока обратна на онази, в която се намираше колибата на Мистър Сноу.

Како мобилизира всичките си сили, Стив стана и тръгна подир Кадилак. Нямаше луна и зад последния гаснещ лагерен огън тъмнината стана непроницаема. Стив спря и се вслуша; стори му се, че чува как Кадилак върви по близката, покрита с листа пътека; последва го, препъна се в някакъв корен и падна. Зачуди се с безпристрастност защо се интересува толкова от нощните похождения на Кадилак. От каквото и любопитство да беше започнало това, то постепенно се разсейваше върху розовия облак на безразличието. Стив заспа и се събуди чак след няколко часа под носещото се одеяло на ниската мъгла във виолетовия сумрак, който предшестваше зората. Измръзнал до кости, с мокро от росата лице, той се запрепъва обратно към колибата, като разтриваше ръцете и тялото си. Пъхна се в кожите и въздъхна доволно. Бяха топли. Изглежда, дори мозъкът му беше замръзнал, защото му трябваха няколко секунди да разбере защо. Когато отговорът дойде, една гола ръка се изви като змия върху гърдите му и едно тяло, твърдо на някои места и меко на други, се прилепи до неговото. Една буза се притисна в рамото му, дъхът затопли ухото му. Стив лежеше и не смееше да се обърне, не смееше да помръдне.

После, обхванат от лошо предчувствие, опипа ръката, която го беше прегърнала. Беше виждал тази ръка достатъчно много пъти — нали тя му носеше храна. В леглото му беше Найт-Фивър.

Кристофър Кълъбмъс!

Целият настръхна при мисълта, че лежи в леглото с гола мютка. Съвсем бавно, наострил уши да чуе всяка промяна в нейното дълбоко, равномерно дишане, Стив се обърна с гръб към нея и задържа дъх, когато Найт-Фивър се размърда в съня си и го затисна с тялото си. Устата й бе полуотворена, точно до врата му, издадените й кучешки зъби приличаха на зъбци на кофа на екскаватор. Ако Найт-Фивър се събудеше и той й откажеше близост, като нищо можеше да му прегризе гърлото. Ох, по дяволите… Стив въздъхна примирено. Никой не знае от какво и кога ще умре. При условие, че останеше в планеристката си униформа и с гръб към Найт-Фивър, може би щеше и да оцелее. Пък и от практична гледна точка беше факт, че въпреки гения на Първото семейство никой още не беше намерил по-добър начин да се стопли.

Освен упражненията с тоягата Стив продължи и самоналожената програма на физическа подготовка. Вече можеше да тича без усилие и да прави до петдесет лицеви опори, без да чувства пробождане в дясната си ръка. Беше отново във формата, която имаше при завършване на Академията.

По време на едно следобедно тичане Стив слезе към равнината. Искаше да сравни издръжливостта си с тази на мечките и да се върне без почивка нагоре по склона. Стигна до един от стълбовете, които маркираха края на територията на М’Кол, и изви към склона на около една миля северно от селището. Дотук добре, но както става винаги, склонът нагоре, по който трябваше да тича сега, изглеждаше много по-стръмен от онзи, по който беше тичал надолу. За момент Стив се поколеба, после пое на зигзаг нагоре по склона. Намерението му беше да го прекоси на юг, за да хване пътеката, по която беше слязъл, но някакви камъни му препречиха пътя и той се насочи на север и изгуби пътеката. Бягането стана по-трудно, на един сипей той се подхлъзна и одра болезнено глезена си.

На две трети от пътя нагоре по склона разбра, че остава без сили и няма да може да издържи. Страхотната му самодисциплина обаче се задейства и той продължи. Видя вдясно водопад — плискаше от ръба на една скала. Мисълта да остави водата да облива горящото му лице, да се напие, за да облекчи изсъхналото си гърло, бе неудържима и той затича към водата. С всяка крачка пъргавите му стъпки ставаха все по-тромави. Мускулите на бедрата и прасците го боляха — сякаш всяка вена гореше. Всяка капчица от волята му беше съсредоточена върху целта да достигне водопада. Сърцето му блъскаше в гърдите като разгневено животно, затворено в клетка, туптенето в главата му заглушаваше тупкането на краката му по скалистата пътека; въздухът, който вдишваше, изгаряше и разкъсваше гърлото му като нажежен до червено пясък. С отчаяние Стив разбра, че дори ако стигне водопада, върхът на склона ще е на още сто метра над него. Все едно на сто мили. Запрепъва се по камъните, падна на колене под водните пръски, протегна ръце, после се мушна целия под студената планинска вода.