Облачен воин

Очите на Мотор-Хед се разшириха, когато разбра, че няма да има сили да се удържи. Енергията, която беше събрал в последното си усилие да убие облачния воин, се изчерпваше. Това беше ужасният момент, който толкова често беше сънувал — неизразимият ужас, който не му даваше да спи, оставяше го изпотен и разтреперан посред нощ. Падане. Падане от ноктите на огромна птица с остри крила, карана от воин със златна коса и лице като полиран камък. Пръстите му бавно се изплъзваха от лоста за управление. Увиснал на една ръка, той направи последен опит да сграбчи Стив за гърлото, после с отчаян вик полетя надолу, разперил ръце.

Мо-Таун! Пий, Майко…

Стив се издигна нагоре като птица, пусната от клетка.

Кадилак, Клиъруотър и Мистър Сноу стигнаха до ръба на скалата точно в момента, когато Мотор-Хед се изпусна от стрелолиста. Когато тялото се стовари на земята, чуха кратък вик, вик, повторен като ехо от Кадилак.

— Мо-Таун, прости ми! Аз убих моя племенен брат!

— Не си ти — тихо каза Мистър Сноу. — Не помниш ли отговора, който даде, когато облачният воин попита защо Мотор-Хед го нарече Носител на смъртта?

— Да. Казах, че може би смъртта, от която той се страхува, е неговата собствена.

— Добре. Сега разбираш ли, че с изпращането му тук ти не си променил нищо? В опита да промениш съдбата си единственото, което успя да направиш, беше да изиграеш своята роля в изпълнението на неговата съдба.

— Въпреки това ще тъгувам за него, мъдри — каза Кадилак.

— Всички ще тъгуваме — отвърна Мистър Сноу. — Името му ще стои между най-великите от М’Колите. — Старият летописец отиде до ръба на скалата и застана между двамата си млади ученици, разкрачил крака, скръстил ръце, изправил тяло.

На далечния хоризонт небето беше нашарено с жълто и горещо-розово от слънцето, което излизаше през източната врата. Никой не говореше. Облачният воин се издигаше в утринния вятър. Те го гледаха как се отдалечава и се насочва към сухите земи на юг.

Кадилак знаеше, че няма да каже на Клиъруотър, че е видял в камъка нейното желание към подземния човек. Нямаше да има никакви обвинения или упреци. Пътят беше начертан; Космическото колело бе завъртяно. Истинският воин посреща съдбата си смело и не си позволява да бъде отклонен от Пътя от недостойни чувства. Издигащото се слънце превърна сенките им в гиганти, чиито глави се губеха в планините зад тях.

Клиъруотър чака, докато стрелолистът не се превърна в точка в небето, после наруши тишината.

— Той ще се върне ли? — попита тя, неуверена дали иска да знае отговора на този въпрос.

— Да, по времето на Новата земя — отговори Кадилак. — Видях го в камъните. Ще дойде с маска на приятел, със смърт, криеща се в сянката му, и ще те отнесе с кървава река.

Клиъруотър погледна равнината, която се спускаше като развълнувано море отвъд скалата и нагоре до облаците, ограждащи хълмовете на южния хоризонт. Жълтеещото небе беше празно. Стив беше изчезнал.

— Ще умра ли в тъмнината на техния свят, или ще живея да видя отново слънцето?

— Ще живееш — тихо каза Мистър Сноу, сложи ръце на раменете им и ги притегли до себе си. — И двамата ще живеете. Вие сте мечът и щитът на Талисмана.