Обсидианова пеперуда

Имаше шест легла, покрити с найлонови, безцветни завеси, спуснати от покривите на леглата, които покриваха леглата и пациентите в тях. Д-р Евънс стоеше до най-близкото легло. Жена с подобно облекло бе по-навътре в стаята, проверяваше многото мигащи, бипкащи части от съоръженията, които стояха до всяко легло. Тя погледна нагоре и малкото място около очите й, което се виждаше, беше тъмно. С африкански произход и не дебела, но освен това и височината не можех да кажа нищо друго, заради защитното облекло. Не бих я разпознала по-късно без дрехите. Бяха необичайно анонимни и обезпокоителни. Или може би това бях само аз. Тя погледна отново надолу и се премести до другото легло, правейки същата проверка, пишейки нещо на папката си.

Отидох до близкото легло. Д-р Евънс не се обърна или показа знанието че съм около него. Бели чаршафи оформяха тента около всеки пациент, подържани от нещо като скеле, така че да не докосват пациентите.

Д-р Евънс най-накрая се обърна на една страна, така че да мога да видя лицето на пациента. Примигнах и очите ми отказваха да го видят или просто мозъкът ми отхвърляше това което виждах. Лицето беше червено и сурово сякаш трябва да кърви, но не кървеше. Изглеждаше като сурово месо във формата на човешко лице, без месест череп. Носът бе отрязан, оставяйки кървави дупки за пластмасовите тръби, които бяха вкарани. Мъжа обърна кафявите си очи, в гнездата им, към мен. Имаше нещо грешно с очите му, освен липсата на кожа около тях. Отне ми няколко секунди да разбера че клепачите бяха отрязани.

Стаята внезапно се затопли, толкова топла, маската ме задушаваше. Исках да я дръпна, така че а мога да дишам. Трябва да съм направила някакво движение, защото доктора грабна китката ми.

— Не сваляйте нищо. Рискувам живота им със всеки следващ човек който влиза тук. — Той пусна китката ми. — Нека риска да е оправдан. Кажете ми какво е направило това.

Поклатих глава, концентрирах се над дишането си, бавно навътре и навън. Когато можех да говоря, попитах:

— Как изглежда останалата част от тялото?

Той ме погледна, очите му търсещи. Срещнах погледа му. Всичко беше по-добре от това което лежеше на леглото.

— Ти си бледа вече. Сигурна ли си че искаш да видиш останалото?

— Не — казах честно.

Дори и само очите му да се виждаха, можех да видя изненадата на лицето му.

— Нищо не би ми харесало повече от това да се обърна да изляза от тази стая, и да продължа да вървя — казах. — Не се нуждая от повече кошмари, д-р Евънс, но бях повикана тук да дам експертното си мнение. Не бих могла да го направя ако не видя цялото шоу. Ако мислех, че не ми е нужно да виждам останалото, доверете ми се, нямаше да питам.

— Какво се надяваш да спечелиш с това? — попита той.

— Не съм тук да ги зяпам, докторе. А да гледам за следи какво е направило това. Повечето улики са по телата на жертвите.

Мъжа в леглото се разтресе леко, хвърляше главата си наляво и надясно, сякаш бе в огромна болка. Малки безпомощни звуци започнаха да излизат от устните му. Затворих очи и се опитах да дишам нормално.

— Моля ви, докторе, трябва да го видя. — Отворих очите си навреме, за да го видя как отгръща чаршафа. Гледах го как го отгръща, нагъвайки го внимателно, откривайки тялото на мъжа, бавно. По времето което го гледах до кръста, знаех че кожата му е била махната докато е бил в съзнание. Надявах се да е само лицето. Беше достатъчно ужасно самото действие, но отнемаше ужасно много време да махнеш кожата от цялото тяло на пораснал мъж, цяла вечност от писъци да го направиш добре и изцяло.

Когато чаршафа се отмести и над слабините, се олюлях, съвсем малко. Не беше мъж. Мястото около слабините беше гладко и сурово. Погледнах обратно към гърдите. Структурата на костите изглеждаше мъжка. Поклатих глава.

— Това мъж или жена е?

— Мъж. — каза той.

Погледнах надолу и не можех да не продължа да гледам към слабините и това което липсваше.

— По дяволите — казах меко. Затворих очите си отново. Беше толкова горещо, толкова много горещо. Със затворени очи, можех да чуя съскането на кислородният апарат, шепота на ботушите на сестрата, докато тя се приближаваше към нас и малките звуци от леглото, докато той дръпваше и опъваше срещу уплътненията, който държаха ръцете и глезените му.

Държаха— Видях уплътненията, но не ги бях възприела наистина. Всичко което можех да видя бе тялото. Да, тялото. Не можех да мисля за мъжа като за „него”. Трябваше да се дистанцирам или щях да го загубя.

Концентрирай се на работата. Отворих очите си.

— Защо сте ги завързали? — Гласът ми беше задъхан, но ясен. Погледнах надолу към тялото, тогава отново нагоре, давайки на доктор Евънс, най-пълният контакт с очите, който някога бях давала. Гледах го докато не запаметих дори сенките около очите му, сякаш не трябваше да продължавам да гледам към лежащият на леглото.

— Те продължават да се опитват да станат и да напуснат — каза той.

Намръщих се, не че той можеше да ме види през маската.

— Вероятно, те са прекалено наранени, за да стигнат много далеч.