— Риби ли? Подходящо за човек от НАМПД. — Тя оставя бележника настрана. — Не ви съветвам да се мъкнете по клубове за запознанства! С този чепат характер, всяка вечер ще си се прибирате самичък!
Остин решава, че тази жена определено му харесва. Тя е едновременно корава и женствена, притежава остро чувство за хумор и необикновен интелект. Всички ценени от него черти, опаковани в красива външност.
— Добре, след като ме накарахте да налапам въдицата, ще ви оставя да си поиграете с мен. Но само до определена граница. Какво искате от мен всъщност?
— Истината, като начало! Какво търсите тук, например? И какви са тези яки момчета, в черни униформи? И защо всички наоколо са толкова негостоприемни?
— Това за телевизията ли е?
— Може би. Но на първо място, искам да задоволя любопитството си. То е главното оръжие на добрия репортер.
Остин не обича да лъже, но не желае да въвлече Каела и хората й в нещо, което може да се окаже опасно за тях. Засега късметът не им изневерява, но третият сблъсък с лошите може и да се окаже фатален.
— Вие не сте единствената любопитна на този свят. След първата ми среща с тези конници, поисках да науча още. Освен това, щеше ми се да направя нещо, заради братовчеда на Кемал.
— Има ли тук база за подводници?
— Да. Доста голяма дори.
— Знаех си. Искам да вляза вътре!
— Лично аз не възразявам, но може би ще срещнете спънки с оня господин там. — Откъм гората, където е проверявал работата на хората си, пристига в тяхна посока Иван.
— Кой е той?
— Казва се Иван. Той е шефът тук.
— Военен?
— Защо не го попитате сама?
Каела грабва бележника и скача на крака.
— Май ще трябва!
Тя пресреща руснака. Остин забелязва, как се опитва да го предразположи с езика на тялото. Тя напира с целия арсенал на женствеността, пристъпва от крак на крак, поклаща бедра, докосва го леко по гърдите, заслепява го с очарователни усмивки.
Иван отразява атаките, с твърдостта на гранитна скала, скръстил ръце на гърди. Когато тя свършва, руснакът промълвя няколко думи. Чертите на Каела се вкаменяват, тя изправя рамене и вирва брадичка към лицето му. После се обръща рязко и тръгва назад към Остин.
— Какво упорито човече! — фучи тя. — Базата била собственост на руската държава и поради това — недостъпна за външни лица! Предложи ми да се разбера с вас за бърза евакуация или щяла съм да си нося последиците. — Тя се усмихва. — Е, ние пак ще си скалъпим репортажа — имам достатъчно кадри.
Отива при останките от летателната машина и говори с Ломбардо и Дънди, които се ровят из тях. Разговорът е оживен и става дори разгорещен, когато и показват купчината пластмаса и метал, останала от камерата. Каела се връща бавно.
— Май ще трябва да се върнем с вас — казва сломено тя.
Остин забелязва Джо Завала да приближава откъм плажа, където е бдял над подводничарите, докато се доберат до гемията. Остин моли за извинение и се дръпва настрана с него.
— Всички са в гемията.
— Това е добре, но имаме друг проблем. Трябва да вземем Каела и хората й, а не искам по никакъв начин да видят екипажа на NR-1.
Завала мята възхитен поглед към репортерката.
— В такъв случай, мога да те зарадвам: „Арго“ ни държи под око и е следил целия радио-обмен. Ей сега говорих с капитан Атууд. Изпратили са лодка за подводничарите — гемията на Кемал е свободна.
Остин пуска ехидна усмивка и казва:
— Що не се обадиш пак на „Арго“, да ни вземат и нас? А след това се свържи с капитан Кемал и му предложи да вземе вместо нас няколко други пътника!
— Слушам, сър! — отвръща Завала и козирува.
Докато Джо вика гемията, Остин отива да съобщи на Каела и колегите й, че им е осигурил първокласен превоз.
18
Полетът от Новоросийск до Истанбул се оказва въздушен кошмар. Поради неназовани технически причини излитането се забавя. Семейство Траут прекарва в горещата и душна кабина повече от час, преди да ги прехвърлят в друг самолет. Пасажерите, които вкусват от месото, включено в менюто, си плащат скъпо за смелостта, когато машината започва да се тресе във въздушните ями. На всичко отгоре, работи само една тоалетна.
Пол и Гемей решават, че мъките им са свършили, когато най-после машината каца, но се оказва, че шофьорът на таксито им страда от самоубийствен комплекс. Когато Пол го моли да намали, той натиска газта докрай.
— Нещо не се разбирате — отбелязва Гемей, надвикала свистенето на гумите.
— Сигурно е от произношението ми — отвръща Пол.
— Не се притеснявай! — казва Гемей. — След всичко станало досега, на това пътуване, нищо, дори смъртта, не е в състояние да застане между мен и един горещ душ, едно сухо мартини и един здрав сън.
Шофьорът изпуска за един сантиметър хотелския портиер, който отскача като матадор от бичи рога и заковава колата пред входа на хотел „Мармара“, на площад „Таксим“ в Истанбул. Двамата напускат колата, като изхвърлени от катапулт на изтребител, плащат на усмихнатия водач и се отправят през огромното фоайе към рецепцията.