Огнен лед

— След няколко часа сте в Истанбул, където ви чака самолет за дома. На близките ви е съобщено, че сте невредими. Сигурно нямате търпение, да потеглите час по-скоро, но аз трябва да ви помоля за една услуга. Ние чухме забележителната ви история само отчасти. Докато хеликоптерът се готви за обратен полет, надявам се да чуем всичко, от игла до конец.

Мичман Крайсман става и казва:

— Това е най-малкото, което можем да сторим. Сигурен съм, че давам израз на общото мнение, като благодаря на двама ви с Джо, че ни измъкнахте невредими от онова място.

— Другия път ще пристигнем с танк — обещава Остин под всеобщ смях. След като той стихва, добавя: — Ако не възразявате, мичман, ще поема ролята на Пери Мейсън44. Мисля, че така ще стане по-бързо.

— Няма проблем, сър!

— Добре. Да започнем от самото начало!

Крайсман застава пред окачена на стената карта на източната част на Егейския басейн.

— Мисията ни предвиждаше да се спускаме в района на археологическите находки, недалеч от турското крайбрежие. Ето тук! — Той посочва на картата. — Освен нас, на борда се намираше и гост, който се представи като Джоузеф Пуласки от MIT45.

Гън вдига ръка.

— За сведение: След като научихме за изчезването на подводната лодка, направихме проучвания за личността на вашия гост. От MIT отговориха, че за първи път чуват това име.

— Жалко, че не проверихме, преди да се качи на борда — отбелязва мичманът. — Във всеки случай, мисията се увенча с необикновен успех. Извадихме някои предмети от тинята. Готвехме се за изплаване, когато Пуласки извади пистолет. Повечето от нас се намираха зад командния отсек и не видяха нищо. Капитанът ни осведоми за положението по интеркома. Нареди да кротуваме. Лодката се издигна до известно положение и застина.

— Колко време? — пита Остин.

— Около двадесет и пет минути. След това на мониторите се появи огромна сянка. Приличаше на гигантски кит или акула, която застава под нас. Последва страхотен трясък и скърцане. Лодката се разтресе толкова силно, че който не бе седнал или не се държеше за нещо, тупна на пода. След това доловихме шум, като от огромни бръмбари, които щъкат по корпуса — водолази. Видяхме ги и на мониторите. Един шегаджия даже ни махна с ръка. След това те изчезнаха, а подводницата се понесе през водите.

— Къде се намираха капитанът, пилотът и онзи учен по това време?

— Всичките бяха в командния отсек.

— Капитанът каза ли още нещо?

— Да, сър. Нареди да се занесат там сандвичи и кафе.

— А какво правеше по това време спомагателният кораб?

— Чухме го да ни вика, докато Пуласки нареди да се изключи връзката. Предполагам, че са ни проследили, докато излезем от обхвата на апаратурата.

— Колко време продължи подводното пътуване?

— Часове. Когато изплавахме на повърхността, отвън беше тъмно като в Царството на сенките. Никаква светлинка. После в лодката се спуснаха въоръжени мъже.

— Руснаци?

— Не можехме да определим, макар да носеха АК-47. Държаха се като професионални войници. Не като онези чекиджии с конете, от които ни отървахте. Говореше само Пуласки. Той нареди да напуснем NR-1. Озовахме се на палубата на огромна подводница.

— Колко огромна? — пита Гън.

Крайсман се оглежда.

— Кой иска да отговори?

Обажда се друг подводничар.

— Служил съм на бойна подводница и според дължината на най-големия диаметър — около петнадесет метра, — бих казал, че е горе-долу колкото нашия клас „Лос Анджелис“. Около сто и двадесет метра.

— Вашата лодка е дълга едва петдесет. Спокойно са могли да ви нарамят, че и да им остане място — отбелязва Остин.

Морякът кимва.

— По-голяма беше от спомагателния ни кораб.

Остин оглежда присъстващите.

— Някой да е забелязал означения по нея?

Хората мълчат.

— Беше тъмно като в рог — обяснява Крайсман.

— Значи, преместват ви в голямата лодка?

— Да. Затвориха ни в един кубрик. Нямаше достатъчно койки за всички, та спяхме на смени. От време на време ни носеха храна. Потопихме се за двадесет и четири часа. Когато изплавахме, пак беше нощ. Морето беше по-различно от Егейското. Въздухът не бе така солен, както сме свикнали. Нещо като при Великите езера.

— Разкажи за корабните звуци, които чухме преди това! — обажда се някакъв моряк.

— Забравих. Случи се малко преди да изплаваме. В кубрика беше абсолютно тихо. Някои от момчетата чули шум от корабни двигатели през стената. Всички залепихме уши за нея и се заслушахме. Истина беше.

— Имаше ли други кораби наоколо?

— Не. В крайна сметка шумът заглъхна. След няколко часа, спряхме при друг кораб — изглежда ни очакваше. Преместиха ни в друг кубрик на неговия борд. Той стана наш дом за три денонощия.

— Все в кубрика ли бяхте?