Окованият нарцис

Лицето му ясно изразяваше, че не вярва отговорът да е толкова прост и бе прав. Припомних си посещението си в Ню Мексико и какво научих там. Чудовище се надигна от бара на клуб в Албакърки. Появи се над бара като тънка линия от бледа кожа, като изгрева на полумесеца, после се появи лице. Лице след лице се появяваха и изчезваха, като парчета чудовищни мъниста свързани помежду си с парчета от тела, ръце, крака и тънък черен конец като гигантски шев, който си събираше заедно, задържайки магията вътре. То растеше и растеше, докато не достигна тавана, извивайки се като голямо змия гледаща надолу към мен. Преброих към четиридесет глави, повече, преди да изгубя бройката или сърце да броя повече.

Имаше още един клуб в града и бе по-лошо в някой случай, защото мъченията бяха част от представленията... Появиха се човешки череп. Мускулите под кожата му започнаха да изчезват, все едно има някаква болест, но каквото трябваше да стане за месеци ставаше за секунди. Без значение колко доброволна е саможертвата, все пак болеше. Мъжът започна да крещи толкова силно, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре отколкото на първия мъж, все едно нещо го изсмукваше. Бе като да гледаш балон да се свива. Като изключим, че бяха мускули и когато мускулите изчезнаха, имаше кости и най-накрая нямаше нищо, освен суха кожа над кости. И той все още крещеше.

Последната обида или дар, или ужас, бе силата на Господаря на Албакърки. Силата й мина покрай мен като плясък на криле, птици крякаха, че са оставени в мрака и искаха в светлината и топлината. Как можех да ги оставя да плачат в мрака, когато всичко, което трябваше да направя бе да отворя и ще са свободни? Помислих за това, на накрая крилете се преобразиха в купчина птици. Тялото ми се отвори, макар да знаех, че не е.

И крилатото нещо - видях го само наполовина, се промъкна през отвора. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от голям кръг и почувствах връзката с всеки вампир, който тя докосваше. Сякаш минавах през тях и те през мен, като вода събираща се да образува нещо голямо. Тогава плувах в мрака и имаше звезди, далечни и блестящи.

После бяха изображенията и те имаха сила в тях като неща удрящи се в тялото ми. Видях Господаря на града да седи на върха на пирамиден храм заобиколен от дървета, джунгла. Можех да подуша богатата й зеленина и чуя нощния повик на маймуна, ревът на ягуар. Човешкият й слуга коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите й. Той става неин слуга и получи сила, много сили. И една от тях бе това - как да взима жизнената енергия от нещо, някой и да се храниш от това, без да го убиваш. И разбрах как бе поел силите на човека, през онова ужасно представление. Повече от това, разбрах как е направено и как да бъде поправено. Знаех как да възстановя онова създание в бара, въпреки това, от което бе направено, съединени заедно в кошмар стил Франкенщайн, би ги върнало да бъдат само плът, би ги убило. Не ми бе нужен некроманът, който ги е затворил в тази магия; можех да се справя сама.

Спомените бяха толкова ясни, бе като да ги преживявам отново. Върнах се в настоящето почти със скок, гледайки в очите на Жан-Клод, все още заклещена от тялото му, все още в стаята за наказания стотици мили далеч от Обсидианова пеперуда и малката й армия. Но бе изражението на лицето на Жан-Клод, което ме накара да затая дъх.

Очите му се бяха разширили и знаех в този момент, че е видял спомените ми, че ги е споделил по начин, по който понякога споделям неговите. Мамка му.

Гласът му имаше трепет, който рядко чувам:

- Ma petite, била си заето момиче, докато си била далеч от нас.

- Видя каквото видях и знаеш какво изпитвам за това, което си направил на Гретхен? Ръцете му се стегнаха около ръцете ми, пръстите се забива в кожата ми, само малко.

- Знам как се чувстваш , ma petite. Няма да поема обвинението леко. Аз съм Господар на града, вампирите ми живеят през мен. Освен ако сами не са господари, животът им идва през линията, с която свързани, докато нямат кървава връзка с Господар на града. Тогава този господар кара сърцата им да бият. Ако спра силата, тогава някой от тях няма да се събудят през нощта или ще станат ренегати, животни да бъдат унищожени както Деймиън.

Раздвижих се под него.

- Аз не...

- Шшттт, ma petite, няма да бъда обвинен без да бъда чут, не и този път. Може би ти ще спасиш Деймиън, но той е над хиляда години. Дори да не е господар, това е дълго време, достатъчно дълго да има енергия да оцелее. Но вампири като Уили и Хана, който не са господари и не са достатъчно възрасти, те ще отпаднат или полудеят и няма да има спасение за тях.

Той ме разтърси, стискайки ръцете ми, бе повдигнал лакти, така че ако поискам да мога да взема оръжие, но аз просто го гледах и слушах.

- Това ли искаш, Анита? Кой би пожертвала за спасиш Гретхен? Гретхен, която те нарани. Взех сила от нея, защото ти го изискваше от мен.

- Не ме обвинявай за това. - казах.