Окованият нарцис

Трябва да съм стояла там по-дълго отколкото мислех, извличайки живота на Орландо Кинг. Достатъчно дълго за тях да разкъсат оковите, достатъчно да се преобразят и излекуват. Увисналите мъже също променяха форма. И с тази промяна, те счупиха оковите си, излекувайки по-голямата част от причиненото им и паднаха на земята в петна козина и нокти. Те душеха каквото е останало от Орландо. Издаваха странни лаещи звуци, докато нещото продължаваше да крещи.

Гласът на Мика се появи космат, груб от новата му форма.

-Очите ти са като нощно небе изпълнено със звезди.

Не ми трябваше огледало да знам какво имаше в предвид. Очите ми бяха черни, плуващи и тъмни с далечния блясък на звезди в тъмнината. Очите на Обсидианова пеперуда бяха такива и очите ми бяха огледално отражение на нейните, след като ме докосна със силата си.

Далечната врата се отвори и вълците нахлуха. Шанг-Да и Джамил придържаха Ричард между себе си. Той все още бе в човешка форма, все още отказвайки да се промени и помоли силата да го излекува.

Вълците, някой в човешка форма, някой не, дойдоха да ме докоснат, да ме ближат, унижат себе си пред мен. Те виеха и душеха издъхналото нещо, дето още крещеше на пода.

Джамил и Шанг-Да помогнаха на Ричард през стаята, докато той застана срещу мен и Мика. Бе едва когато бе толкова близо, че осъзнах, че очите му бяха черни с бледи златни звезди в тях, също. Почудих се дали очите на Жан-Клод бяха същите и една мисъл ме увери, че е така. Жан-Клод бе изпълнен от прилива на сила. Ричард се взираше н мен, сякаш съм прегазила майка му. Болката на лицето му нямаше нищо общо със зарастващите рани. Бях отнела само още малко от човечността му или поне така той го чувстваше.

Погледна надолу към крещящото нещо на пода и с тези черни изпълнени със звезди и каза:

-Как можа да го направиш?

-Направих каквото трябваше. - казах.

Той поклащаше главата си.

-Не исках толкова много да живея.

-Аз исках. - каза Мика.

Двамата мъже се погледнаха един друг; жълто-зелени очи към черни. Нещо изглежда да премине през тях, после Ричард отново погледна към мен.

-Той умира ли?

-Не точно.

Той затвори очите си и за миг погледнах вътре в него, преди да повдигне щитовете си.

Не ужасът го бе накарал да пребледнее, а фактът, че привила на силата, който бе почувствал бе по-добро от всичко, което бе преживявал. После щитовете се вдигнаха, но очите му останаха блуждаещи в мрака.

-Отведете ме от тук. - каза той.

-Промени формата си, Ричард, излекувай се. - казах.

Той само поклати глава.

-Не.

-Мамка му, Ричард.

Той само каза:

-Не. - тогава Джамил и Шанг-Да му помогнаха към вратата.

Гледах го, но не се опитах да го извикам обратно. Постарах се максимално да го игнорирах, докато клечах до скелетоподобното нещо, в което се бе превърнал Орландо Кинг. Знаех как да му върна енергияга и това би било привилно от само себе си, но Орландо искаше да умре, а Химера бе твърде опасен да бъде жив. Направих каквото Орландо желаеше и наложих спаведливост над Химера. Повиках магията си още един път и се прекарах през борещото се, крещящо нещо и освободих душата. Прелетя покрай мен като невидима птица и тялото издаде онзи дълъг приптящ дъх, което обикновено е последният звук. Орландо Кинг умра неразпознаем, освен ако не се проверят зъбните картони.

Мика ми помогна да стъпя на крака. Той бе обратно в човешка форма. Преди да срещна Химера бих казала, че промяната на Мика е по-гладка отколкото някога съм виждала. Той ме дръпна в кръга на ръцете са, а аз притиснах лице срещу голата кожа на шията му, вдишах мирисът на кожата му и ardeur се надигна вътре в мен, все едно бе очаквал. Призрачна тръпна премина през голата му кожа и той ми даде нервен смях.

-Не знам дали съм в настроение за това. Имах тежък ден.

Обвих ръце около неговия гръб, притискайки лице към гърдите му, да чуя биенето на сърцето му, силно и солидно. И без причина, за която да ми хрумне, започнах да плача и ardeur изчезна, отмит от сълзите и ръцете. Ръце не само на Мика, но ръце на вълци, хиени и леопардите, който ми се бяха подчинили и дойдоха да се бият. И най-накрая Зак и полу-човека, който се присъедини.

Те всички ме докосваха, маркирайки ме с миризмите си, сълзите си и техния смях. Смяхме се и плачехме, виехме и ръмжахме, правейки всеки звук, който можехме. Ричард изпусна страхотно победоносно парти.

Епилог

Ричард ме направи свой Болверк. Но повече не му бях приятелка. Дори не бях сигурно дали съм разстроена от това. Той е свободен да си намери друга лупа, макар да не съм сигурна дали глутницата ще се съгласи с него; те изглежда ме харесваха. Като Болверк на кланът Тронус Роки, първата ми делова заповед бе да екзекутирам Якоб. Парис бе все още жива по настояване на Ричард. Мисля, че е грешка, но той е Улфрик. Ох, добре.

Не станах космата при пълнолунието. Очевидно, Жан-Клод бе прав относно леопардите да са моето животно да призовавам, както и Деймиън да ми е вампирски слуга.

Получих сили на вампир господар. Иди го проумей.