Окованият нарцис

Елизабет се предполагаше да бъде доминираща, но не прекалено много, за да извежда

Натаниел и да се опитва да му избира. . . среща.

- Елизабет си тръгна - каза Грегорий.

- Без Натаниел? - направих го на въпрос.

^- Да.

- Е, това просто ми подпали бекона- казах.

- Какво? - попита той.

- Ядосана съм на Елизабет.

- Така е по - добре - каза той.

- Колко по - добре може да бъде, Грегорий? Всички ми казахте, че тези клубове са безопасни. Малко робство, малко шамари и гъдел. Всички ме убедихте да не държа Натаниел далеч от това. Вие казахте, че те имат начини за наставници на мястото, така че никой да не може да бъде нараняван. Това е, което ти, Чери и Зейн ми казахте. По дяволите, видях го и сама. Има наставници навсякъде, по - безопасно от някои срещи, които съм имала, така че какво може да се е объркало?

- Ние не сме очаквали това - каза той.

- Просто дай края на историята, Грегорий, подготвянето започна да досажда.

- Тишината бе по - дълга, отколкото трябваше да бъде, чуваше се само силната музика.

- Грегорий, все още ли си там.

- Грегорий е неразположен - каза мъжки глас.

- Кой е?

- Аз съм Марко, ако това ти помага, но аз се съмнявам в това. - Гласът му беше културен - Американец, но бе рязък.

- Нов ли си в града? - попитах.

- Нещо такова - каза той.

- Добре дошъл в града. Увери се, че ще посетиш Арката, има приятна гледка. Но какво твоето скорошно пристигане в Сейнт Луис е свързано с мен и моите?

- Не знаехме, че е твой домашен любимец първоначално. Той не беше този който преследвахме, но сега имаме него, ще го задържим.

- Не можеш да го задържиш - казах.

- Ела и го вземи от нас, ако можеш. - странното спокойствие в гласа му направи всичко по - ефективно. Нямаше гняв, нищо лично. Звучеше като работа и нямах ни най малка представа какво бе.

- Дай телефона обратно на Грегорий - казах.

- Не мисля така. Той точно сега се наслаждава на лично време с приятелите ми.

- Как да знам, че той все още е жив? - Гласът ми бе спокоен като неговият. Не чувствах все още нищо, това беше прекалено внезапно, прекалено неочаквано, сякаш идваше по средата на филма.

- Никой не е мъртъв, все още - каза мъжа.

- Как да знам това?

Той бе тих за секунда, тогава:

- С какви хора си свикнала да работиш, че първото нещо, което питаш е дали сме го убили?

- Това бе груба година. Сега дай на Грегорий телефона, защото докато не знам, че той е жив и не ми каже че другите са живи, това преговаряне приключва.

- От къде знаеш, че преговарям? - попита Марко.

- Наречи го предчувствие.

- Ах, че сме директни.

- Нямаш идея, колко директна мога да бъда, Марко. Дай телефона на Грегорий.

Имаше музика, която се примесваше с тишината и още музика, но не и гласове.

- Грегорий, Грегорий, там ли си? Има ли някой там? - По дяволите, помислих си.

- Страхувам се, че котето ти не ни съдейства. Позиция от гордост, мисля.

Сложи слушалката на ухото му и ме остави да говоря с него.

- Както желаеш.

Още силна музика. Говорех, сякаш бях сигурна, че Грегорий слуша.

- Грегорий, трябва да разбера дали си жив. Трябва да знам дали Натаниел и другите са живи. Кажи ми, Грегорий.

Гласът дойде процеден през зъби, сякаш те му бяха стиснали зъбите.

^{- Да}.

- Да те всички са живи?

- Да.

- Какво ти правят?

Той изкрещя в телефона, и звука премина през ухото ми към врата ми и кожата на ръцете ми изтръпна. Звукът спря рязко.

- Грегорий, Грегорий! - Виках срещу басовете на музиката, но никой не отговори. Марко се върна на линията.

- Всички са живи, ако не са напълно добре. Един от тях каза, че Натаниел е прекрасен млад мъж, всичката тази кестенява коса и необикновените му лилави очи. Толкова красив, не е често срещана красота. Разбира се този също е прекрасен, рус, със сини очи. Някой ми каза, че и двамата работят като стриптизьори? Истина ли е.

Не бях вцепенена вече, бях изплашена и ядосана и все още нямах ни най - малка идея за какво се случваше това. Гласът ми дойде почти равен, почти спокоен.

- Да, истина е. Ти си нов в града , Марко, така че не ме познаваш. Но довери ми се, не искаш да правиш това.

- Може би не, но алфата ми го иска.

Аха, политика на превръщачите. Мразех тази политика.

- Защо? Леопардите не са наранили никого.

- За нас няма причина, правим го или умираме..

Обичащ литературата, колко освежаващо.

- Какво искаш, Марко?

- Моят алфа иска да дойдеш и да спасиш котките си, ако можеш.

- В кой клуб сте.

- „Окованият нарцис”. - И той затвори.

2

-По дяволите!

-Какво е станало? - попита Рони. Почти я забравих. Тя не принадлежеше на тази част от живота ми, беше там, облегната на кухненския шкаф, претърсваше лицето ми и изглеждаше притеснена.

-Ще се погрижа.

Тя хвана ръката ми.

-Ти ми даде тази реч за желанието да върнеш приятелите си, за желанието да не се отдръпваш. Имаше ли го предвид или просто говореше?

Поех си дълбоко дъх и я оставих. Казах й каква беше другата страна на разговора.

-И ти нямаш и на идея защо се случва това? - попита тя.

-Не нямам.

-Това е странно. Обикновено, неща като тези се градят, те не изскачат просто от тъмното.

Кимнах.

-Знам.

-Пренабери номера, от който току-що ти се обадиха.

-Какво добро ще направя с това?